Едит Парджетър - Вълче биле

Едуай тичаше, без да спира, сигурен, че не са го проследили. Свърна рязко, шмугна се през вратичката в огражденията на баща си и се препъна в краката на свъсения, гневен, разплакан и безкрайно уязвим Едуин.

Той — може би заради следите от сълзи по лицето си — тутакси скочи на крака и здравата халоса Едуай, който не закъсня да му върне удара със същото негодувание. В моменти на напрежение първата им работа беше да се сбият. Което означаваше само, че са наежени и нащрек, и ако някой решеше да им се меси в такива случаи, можеше и да отнесе дружен пердах. Запъхтян, Едуай разказа за случилото се на своя слисан, недоверчив, ала накрая убеден и стъписан слушател. Двамата седнаха, събрали глави, и трескаво заумуваха какво да правят.

Елфрик се появи в билковата градина час преди вечерня. Кадфел бе пристигнал преди не повече от половин час, след като се увери, че тялото на покойника е измито, приведено в пристоен вид и отнесено в параклиса, къщата на починалия — разтребена, а обезумелите членове на домакинството — оставени на воля да блуждаят, да си задават въпроси и да скърбят кой както намери за добре. Майриг се беше върнал в работилницата, за да разкаже на майстора и семейството му дума по дума какво се бе случило, доколкото това можеше да им донесе някакво успокоение или да им послужи за предупреждение. Кадфел предполагаше, че хората на наместника вече са заловили младия Едуин… Мили Боже, та той дори бе забравил името на човека, за когото се бе омъжила Рихилдис — Белкот бе само неин зет.

— Господарката Бонел ви кани — каза сериозно Елфрик — да си поприказвате насаме. Умолява ви в името на старата ви дружба да не я лишавате от приятелството си точно сега.

Кадфел не се изненада. Даваше си сметка, че е стъпил на блатиста почва въпреки отминалите четирийсет години, но нищо не можеше да направи. Младостта му, една немалка част от миналото му, благодарение на която бе станал онова, което представляваше като човек, бе свързана с Рихилдис и сега когато тя се нуждаеше от помощ, той нямаше друг избор, освен да й се отплати щедро.

— Добре — отвърна Кадфел. — Ти върви, аз ще дойда след петнайсетина минути.

Отвори му Рихилдис. Нямаше следа нито от Елфрик, нито от Олдит — господарката им се бе погрижила двамата с Кадфел да могат да разговарят в пълно уединение. Във вътрешната стая всичко беше почистено и подредено, нямаше и помен от царящия по обед хаос, дървената маса бе избутана встрани. Рихилдис седна на големия стол на починалия си съпруг и покани Кадфел да се настани на пейката до нея. В стаята бе полутъмно, настъпващият мрак се разсейваше от самотното пламъче на светилника. Единствената друга светлина идваше от очите й, от тъмните й блестящи очи, които с всеки миг той си припомняше все по-ясно.

— Кадфел… — започна тя неуверено и после отново замълча. — Само като си помисля, че наистина си ти! Навремето чух, че си се върнал, а после ни вест, ни кост. Смятах, че си се оженил и вече имаш внуци. Днес всеки път, когато те поглеждах, напрягах паметта си да си спомня откъде те познавам… И когато вече бях започнала да се отчайвам, чух името ти!

— А ти — каза Кадфел, — ти също се появи неочаквано. Изобщо не предполагах, че Юърд Гърни е починал… ето сега си спомних името му… А още по-малко, че си се омъжила повторно.

— Преди три години — отвърна тя и от гърдите й се изтръгна въздишка, която можеше да бъде и от мъка, и от облекчение за неочаквания край на този втори брак. — Жерваз не беше лош човек, просто годините му бяха повече, имаше си своите особености и бе свикнал да му се подчиняват. Съпругата му бе починала отдавна и оттогава живееше все сам, нямаше и деца. Поне не от брака си. Дълго настояваше, аз бях самотна и накрая той ми обеща… Нямаше законен наследник и ми обеща, че ако се омъжа за него, ще остави всичко на Едуин. Неговият сюзерен даде официално съгласие за това. Трябва да ти разкажа за семейството си. Родих дъщеря, Сибил, само година след като се ожених за Юърд, но после, не знам защо, годините минаваха, а второ дете не идваше. Може би си спомняш, Юърд имаше работилница в Шрусбъри, беше майстор дърводелец и дърворезбар. Добър занаятчия беше, добър стопанин и добър съпруг.

— Щастлива ли беше? — попита Кадфел, благодарен на Бога, че долавя в гласа й радостни нотки. Времето и разстоянието бяха проявили благосклонност и към двамата и в крайна сметка ги бяха довели там, където им се полагаше да бъдат.

— Много щастлива! Не можеше да ми се падне по-добър съпруг. Но други деца нямахме. Когато Сибил стана на седемнайсет години, се ожени за калфата на Юърд, Мартин Белкот. И той е добър момък и, слава Богу, тя също е щастлива съпруга, каквато бях и аз! Е, две години по-късно момичето забременя. Чувствах се тъй, сякаш се бях върнала в младостта си… първото внуче… Винаги е така! Толкова се радвах, докато се грижех за нея, и си мечтаех за бебето, а и Юърд се гордееше не по-малко от мен! Държахме се, сякаш бяхме отново младоженци. И не знам как стана, обаче когато Сибил беше в четвъртия месец, изведнъж разбрах, че и аз съм бременна. След толкова време, на четирийсет и четири години… беше някакво чудо! В крайна сметка и двете родихме момчета и въпреки че имат разлика от четири месеца, спокойно могат да минат за близнаци… при това вуйчото е по-малък от племенника. Много си приличат, и двамата са се метнали на мъжа ми. А откакто проходиха, са като братя, че и повече… диви като вълчета. Тъй че това са синът ми Едуин и внукът ми Едуай. Още не са навършили петнайсет години. Заради Едуин търся помощта ти, Кадфел. Кълна ти се, той не е способен да извърши нещо лошо, а човекът на наместника твърдо вярва, че синът ми е сипал отровата. Ако го познаваше, Кадфел, щеше да разбереш, че това е лудост!