Едит Парджетър - Вълче биле

Ясно беше, че тя не искаше да каже повече от онова, което й повеляваше дългът, ала бе достатъчно мъдра, за да знае, че упоритата съпротива може да предизвика само подозрения. Затова отвърна смирено:

— Едуин е мой син от първото ми венчило. Жерваз нямаше никакви родителски задължения към него. Можеше да се разпорежда със земите си, както пожелае — това не бе всичко и тя съзнаваше, че ако премълчи, а след това истината излезе наяве от устата на някой друг, щеше да стане далеч по-зле. — Въпреки че преди това бе направил завещание, в което сочеше Едуин за наследник, нищо не му пречеше да промени решението си.

— Аха! Значи е имало наследник, когото договорът с манастира би лишил от собственост и за когото би било изгодно въпросният документ да не се подпечата. А времето за евентуалното му разваляне е било ограничено… само няколко дни или седмици, докато новият игумен влезе в пълномощията си. О, не си мислете, че съм сляп! Смъртта на всеки би могла да бъде удобна за някого, а в определени случаи — и за повече хора. Възможно е и други да са имали изгода. Ала ще се съгласите с мен, че безспорно синът ви е един от тях.

Тя прехапа треперещи устни и замълча за миг, докато се успокои. После отвърна с достойнство:

— Аз не противореча на разсъжденията ви. Знам само, че синът ми никога не би пожелал имението на такава цена, колкото и да му се иска да го притежава. Той учи занаят, за да бъде независим и сам да решава бъдещето си.

— Но днес е бил тук. И както изглежда, си е тръгнал доста неочаквано. Кога дойде?

Намеси се Майриг:

— Заедно с мен. Момчето чиракува в дърводелската работилница на Мартин Белкот, при когото работя. Майсторът е негов зет. Пристигнахме заедно тази сутрин. Аз бях дошъл да посетя стария си вуйчо в лечебницата, а той ме придружаваше, както и предния път.

— Значи сте дошли заедно в тази къща. През цялото време ли бяхте заедно? Преди малко каза, че си влязъл в кухнята. Така каза: аз, а не ние.

— Той дойде преди мен тук. Скоро му омръзна… съвсем млад е още, не го свърташе до леглото на стареца, с когото си говорехме само на уелски. А майка му беше тук и го очакваше, за да се видят. Тъй че тръгна преди мен. Когато пристигнах, вече бе седнал на масата.

— И е станал от нея почти без да докосне обяда си — каза замислен сержантът. — Защо? Хм, доста особена трапеза: младеж идва да сподели обяда с човека, който го е лишил от наследство! За пръв път ли се виждаха, откакто манастирът бе изместил младия Едуин в завещанието на пастрока му?

Явно се чувстваше на вярна следа, за което не можеше да бъде упрекван, тъй като тя издаваше достатъчно силна миризма, способна да изкуши и най-неопитното пале, а този мъж далеч не бе такъв. Какво ли щях да кажа аз, ако бях на негово място, питаше се Кадфел, при едно толкова красноречиво съвпадение на обстоятелствата? Младеж, който спешно се опитва да осуети сключването на споразумението, докато все още не е съвсем късно, се намира в къщата тъкмо преди да се случи нещастието, и то пристигнал от лечебницата, в която знае, че може да се намери смъртоносното средство, защото е ходил там и по-рано. Рихилдис бе вперила в сержанта огромните си предизвикателни очи и в същото време хвърляше към Кадфел отчаяни погледи в безмълвна молба да й помогне, защото в противен случай скъпоценното й чедо затъваше в блатото! Монахът на свой ред също така безмълвно й отвърна, че тя трябва незабавно да разкаже всичко, дори онова, което можеше да бъде използвано като улика срещу сина й, защото само по този начин би могла да опровергае голяма част от обвиненията, които щяха да му бъдат отправени.

— Да, за пръв път — каза Рихилдис. — Тягостна среща, но Едуин дойде заради мен. Не защото се надяваше мъжът ми да промени решението си, а само за мое успокоение. Майриг от доста време се опитваше да го убеди да дойде и днес бе успял. Много съм му благодарна за това. Само че съпругът ми не посрещна добре момчето. Подиграваше му се, че е дошъл да спечели благоволението му и да си получи обратно обещаното имение… защото то наистина му бе обещано… Да, сдърпаха се! И двамата са сприхави и накрая си казаха тежки думи. Тогава Едуин побягна навън, а мъжът ми хвърли след него една чиния, парчетата й са там, до стената. Това е всичко, попитайте слугите ми. Попитайте и Майриг, и той видя всичко. Синът ми избяга, от къщата и навярно се е върнал в Шрусбъри, в дома на сестра си и нейното семейство, който сега чувства като свой дом.

— Чакайте да се разберем — каза сержантът спокойно. — Твърдите, че момчето е избягало през кухнята, така ли… където седяхте вие тримата? — начинът, по който обърна глава към Олдит и младите мъже, беше рязък и напрегнат, далеч не спокоен. — Значи е минал покрай вас и е напуснал къщата, без изобщо да се спира?