Едит Парджетър - Вълче биле

Седалището на Гилбърт Прескот, наместник на Шрусбъри, откак през лятото градът бе паднал в ръцете на крал Стивън, се намираше в шрусбърийската крепост, превърната в твърдина на краля, и сега оттам управляваше усмирените вече поданици. Ако заместникът му беше в града, когато се получи съобщението на приор Робърт, Прескот вероятно щеше да изпрати него в манастира. Това щеше да бъде голямо облекчение за Кадфел, който имаше доверие в проницателността на Хю Берингар. Ала младият мъж бе далеч, в собственото си имение, така че в къщата до воденичния яз пристигна един сержант, съпроводен от двама войници с тежко въоръжение.

Сержантът бе едър брадат мъж с плътен глас, ползваше се с пълното доверие на наместника, разполагаше с необходимите пълномощия и с готовност и авторитет действаше от негово име. Когато влезе в къщата, той се обърна към Кадфел като представител на манастира, откъдето бе дошло съобщението, и монахът му разказа как се бяха развили събитията от мига, в който бе повикан. Сержантът вече бе говорил с приор Робърт и той, естествено, му бе съобщил, че подозрителното ястие е било пратено от собствената му магерница по негово лично нареждане.

— И сте напълно сигурен, че става въпрос за отрова? Била е точно в това блюдо, а не в някое друго?

— Да — отвърна Кадфел, — мога да се закълна в това. Следите са оскъдни, ала дори една съвсем малка капка от соса върху устните предизвиква след малко парене и изтръпване. Лично го изпитах. Няма никакво съмнение.

— Ала приор Робърт, който е изял остатъка от птицата, слаба Богу, е жив и здрав. Значи отровата е сложена в яденето някъде по пътя между магерницата на игумена и тази маса. Разстоянието не е голямо и се изминава бързо. Ти ли, млади човече, носиш ястията от кухнята до тази къща? И днес стори същото, така ли? Спира ли някъде по пътя, разговаря ли с някого? Оставя ли някъде подноса?

— Не съм — веднага отвърна Елфрик. — Ако се забавя или храната е изстинала, ми искат обяснения. Изпълнявам задълженията си съвсем точно. Днес също.

— А тук? Какво направи с подноса, когато пристигна?

— Даде го на мен — намеси се Олдит тъй бързо и решително, че Кадфел отново я погледна с интерес. — Остави го на пейката до мангала и аз сложих купата на скарата, за да е топла, докато поднесем основното ястие на господаря и господарката. Каза ми, че приорът я пращал като дар за господаря Бонел. След като им отнесох всичко, и ние седнахме в кухнята да хапнем.

— И никой ли не забеляза нещо нередно в яребицата? Нещо в мириса, във вида й?

— Беше богато залята със сос и ухаеше хубаво. Не, нищо й нямаше. Господарят я изяде, без да почувства нищо особено, и чак по-късно устата му започна да изтръпва и да гори.

— И мирисът, и вкусът на отровата — потвърди Кадфел в отговор на беглия поглед, който му отправи сержантът — могат да бъдат добре прикрити в подобен сос. Смъртоносното количество не е толкова голямо.

— А ти?… — обърна се към Майриг сержантът. — И ти ли беше тук? От домакинството ли си?

— Вече не — веднага отвърна той. — Бях от имението на господаря Бонел, но сега работя при майстора дърводелец Мартин Белкот в града. Днес дойдох в манастира, за да навестя един мой стар вуйчо в лечебницата, както ще ви каже и братът енфермериен. И понеже бях наблизо, реших да намина и тук. Влязох в кухнята точно когато Олдит и Елфрик се готвеха да хапнат, та поканиха и мен. Ядох с тях.

— Имаше достатъчно — каза Олдит. — Братът магер не се скъпи.

— Значи вие тримата обядвахте тук заедно. И от време на време разбърквахте яденето в купата? А тук се хранеха… — сержантът прекрачи прага на вътрешната стая и за втори път огледа остатъците от обедната трапеза — господарят Бонел и господарката ви, естествено.

Не, не беше глупав, можеше да брои и бе забеляза отсъствието на един човек и сякаш единодушната уговорка между всички да прикрият очевидния факт, че паниците са шест.

— Но масата е била сложена за трима. Кой е третият?

Нямаше как, някой трябваше да отговори и Рихилдис се примири да го направи. С привидна охота и без да показва каквото и да било смущение от неуместното си обяснение, тя отвърна:

— Синът ми. Но той си отиде доста преди на мъжа ми да му прилошее.

— Без да си довърши обяда? Тук ли седеше?

— Да, тук — отбърна с достойнство Рихилдис и не пожела да каже нищо повече.

— Мисля — каза сержантът с привидно търпелива усмивка, в която се усещаше скрита заплаха, — че е по-добре да седнете и да ми разкажете по-подробно за този ваш син. Както чух от приор Робърт, съпругът ви е бил на път да дари земите си на манастира срещу подслон и пожизнена издръжка за двама ви. След случилото се тук изпълнението на това споразумение, изглежда, ще бъде принудително отложено, тъй като договорът все още не е подпечатан. Е, за един наследник на тези земи, ако има такъв, разбира се, би било много изгодно да премахне съпруга ви преди окончателното влизане на договора в сила. Бихте ли ми разяснили следната загадка: как успя съпругът ви да лиши от наследство собствения си син?