Едит Парджетър - Вълче биле

— От всичко ядохме освен от малкото блюдо — намеси се слугинята.

Гласът й звучеше детински и уплашено, ала и решително. Момичето веднага се изчерви, съзнавайки, че е привлякло вниманието към себе си, но продължи без колебание:

— Онова, което му изпрати приорът.

— Но то бе част от личния обяд на приора — каза ужасен Елфрик. — Брат Петръс ми каза, че получил нареждания от него да задели една порция и да я изпрати на господаря с пожелания за здраве, за да възвърне апетита му.

Брат Едмънд хвърли уплашен поглед към Кадфел и прочете в очите му същата зловеща мисъл, която бе споходила и него самия. Побърза да каже:

— Ще отида при приора. Да се молим на Бога да не го е постигнала и него зла участ. Ще изпратя да кажат на наместника. Братко, моля те, стой тук, докато се върна, и се погрижи никой да не пипа нищо.

— Така и смятам да направя — мрачно отвърна Кадфел.

Веднага щом възбуденото шляпане от сандалите на брат Едмънд затихна, Кадфел подкани вцепенените обитатели на къщата да отидат във външната стая — далеч от спарения въздух в спалнята, пропит със зловонията на повръщано, пот и смърт. Да, и на още нещо… едва доловимо, ала постоянно присъствие дори сред смесицата от силни миризми: нещо, което Кадфел чувстваше, че може да определи, ако за момент бе в състояние да помисли спокойно.

— Нищо не може да се направи — каза той със съчувствие. — Не бива да предприемаме каквото и да било, преди да ни позволят. Налице е смъртен случай и трябва да бъде намерена причината за него. Но няма нужда да стоим тук и да се разстройваме още повече. Да отидем в другата стая и да седнем спокойно. Ако има вино или бира в тази кана, дете, донеси на господарката си една чаша, погрижи се и за себе си. Седнете и се успокойте, доколкото можете. Манастирът ви е приел и сега ще ви подкрепя според възможностите си.

Все още замаяни, те се подчиниха мълчаливо. Само Елфрик се озърташе безпомощно. Погледът му постоянно се спираше на парчетата счупени паници и на безпорядъка, който цареше върху масата. В един миг може би си спомни за обичайните си задължения на слуга и попита с треперещ глас:

— Дали да не изчистя?

— Не, не пипай нищо. Седни и се успокой, момко. Пратеникът на наместника трябва да огледа всичко. След това ще оправим.

Той ги остави за момент и се върна в спалнята, като затвори вратата след себе си. Странният мирис сега бе почти неосезаем поради преобладаващата спарена смрад на повръщано, но той се наведе към лицето, чиито сгърчени устни бяха разтегнати в мъртвешка усмивка, и отново долови познатия мирис, този път по-силно. Носът на Кадфел може и да изглеждаше груб, сплескан и опърлен от слънцето, ала обонянието му бе чувствително като на елен.

В тази спалня нямаше друго, което да му подскаже нещо. Върна се при отчаяната групичка в съседната стая. Вдовицата седеше, здраво стиснала шепи в скута си. Тя клатеше глава все още невярваща и тихо си повтаряше: „Как можа да стане? Как?“ Момичето, което не бе отронило нито една сълза, сега седеше до нея и в израз на ревностна грижа я бе прегърнало през рамо с нещо повече от обикновената привързаност на слугиня към господарка. Двамата младежи крачеха притеснени и навъсени напред-назад, неспособни да стоят на едно място. Кадфел остана в прикритието на сумрака и огледа с проницателни очи отрупаната маса.

Била е сложена за трима. Имаше три чаши, една на мястото на господаря, където до масата наместо пейка без облегалка на пода лежеше стол, преобърнат в локва бира — вероятно така си стоеше от мига, в който Бонел бе получил първите пристъпи и бе станал на крака, блъскайки се в предметите наоколо. Голямата чиния с основното ястие се намираше в средата на масата. В нея още се виждаха лоясващите остатъци. Храната в една от дървените паници почти не беше докосната. Останалите бяха прилежно изчистени от съдържанието им. Петима души — не, очевидно шестима — бяха яли от това ястие, но пострадалият бе само един. На масата стоеше и купата. Кадфел я разпозна, беше от посудата на игумен Херибърт — същата, която бе зърнал върху подноса на Елфрик, когато прислужникът прекосяваше двора. В нея бяха останали съвсем оскъдни следи от соса: явно дарът на приор Робърт е бил високо оценен.

— Значи никой освен господаря Бонел не е ял от това блюдо? — попита Кадфел, като се наведе и започна съсредоточено и продължително да души ръба на купата.

— Никой — отвърна с треперещ глас вдовицата. — Това беше любезна проява на внимание в знак на особено благоволение към съпруга ми.