Едит Парджетър - Вълче биле

— Старая се — каза раздразнено Петръс, пожелавайки почти от сърце да не се бе старал чак толкова.

— Така е с всички ни — отбеляза хладно Робърт, — това е наш дълг.

И излезе от кухнята, както бе влязъл, изключително доволен от себе си, от положението си и от хармонията в душата си. А брат Петръс го проследи с поглед под свъсените вежди и се озъби на двамата слуги. По принцип те избягваха много да му се мяркат, докато готвеше, и стояха в ъглите на кухнята. Ала сега скочиха на часа да изпълнят нарежданията.

Дори за брат Петръс заповедите си бяха заповеди. Той стори каквото му бе наредено, но по свой си начин, като се погрижи порцията за невинния гост да бъде от най-крехкото месо на птицата и да бъде полята особено обилно със сос.

— Изгубил апетит, а? — каза той, след като за последен път опита от ястието и не можа да сдържи задоволството от собствените си умения. — От това и на смъртник ще му потекат лигите.

На път към трапезарията брат Кадфел забеляза Елфрик, който пресичаше големия двор откъм магерницата. Младежът крачеше забързано към портата и стискаше дървен поднос с висок ръб, отрупан с покрити съдове. Гостите се радваха на по-малко строга диета от братята, макар разликата да бе най-вече в количеството месо, а по това време на годината то обикновено беше осолено говеждо. Доколкото можеше да се съди по аромата, който се носеше от подноса, беше говеждо варено с лук и фасул. Но от малката покрита купа, закрепена най-отгоре върху другите, излизаше доста по-апетитна миризма. Очевидно днес гостът щеше да се облажи с интермисум, преди да стигне до ябълките от овощ-ната градина. Елфрик носеше товара си, който, изглежда, бе тежичък, с голяма съсредоточеност, решен да го отнесе бързо и без произшествия в къщата до воденичния яз. Пътят му дотам не бе дълъг: след портата няколко крачки наляво до края на манастирската стена, после покрай воденичния яз от същата страна на пътя, където бе и светата обител. След нея идваха мостът на Севърн, градската стена и портите на Шрусбъри. Не беше далеч, ала достатъчно, за да изстине храната на декемврийския мраз. Без съмнение домакинството, макар и облекчено от грижите по много готвене, разполагаше със собствен огън, а и си имаше достатъчно готварски принадлежности и съдини. Топливото влизаше в цената на имението на Бонел.

Кадфел продължи към трапезарията и собствения си обяд, който наистина се оказа говеждо варено с фасул, както бе предвидил, само че без апетитен интермисум. Брат Ричард, субприорът, седеше начело на масата, приор Робърт се хранеше отделно в покоите, които вече смяташе за свои. Яребицата много му се услади.

Тъкмо бяха приключили молитвата след яденето и вече ставаха от масата, когато вратата рязко се отвори едва ли не в лицето на брат Ричард и един от пазачите при портата влетя в трапезарията, ломотейки нещо неразбрано, споменавайки името на брат Едмънд, ала от тичането не можеше да си поеме дъх и да обясни какво се е случило.

— Бонел… слугинята му дойде за помощ… — той пое дълбоко въздух и успя най-сетне да се успокои достатъчно, за да каже какво е станало: — Прилошало му, като че ли берял душа… Господарката й моли някой бързо да отиде там!

Брат Едмънд го стисна за ръката:

— Какво му е? Удар ли? Гърч?

— Не, не било това, вика момичето. Хапнал добре на обяд, изглеждал много доволен. Но след петнайсет минути рекъл, че устата и гърлото му изгарят. Повръщало му се, ама не можел, челюстите и вратът му се вдървили… Така каза тя!

От чутото Кадфел разбра, че прислужничката бе видяла всичко с очите си. Той незабавно изхвърча през вратата към своята сушилня.

— Върви, Едмънд, ще те настигна колкото може по-скоро. Ще се отбия да взема това-онова и идвам.

Той хукна, хукна и брат Едмънд, а след тях, останал без дъх, подтичваше пазачът. На портата чакаше стъписаното момиче. Парене в устните, устата и гърлото, разсъждаваше Кадфел, докато тичаше, после сковаване и настойчиво гадене, но и невъзможност да повърне погълнатото. Петнайсет минути след поемането или малко повече, ако приемем, че е била в обяда му. Като че ли вече беше късно за синапа, от който щеше да повърне, ала той бе длъжен да опита. Може и да беше просто прилошаване от твърде богата за един чувствителен стомах храна. Трета възможност нямаше. И все пак това парене в устата и гърлото, както и последвалото вдървяване… всичко твърде много му напомняше за едно ужасно прилошаване, което пред очите му едва не доведе до фатален край. И причината за подобни пристъпи му бе известна. Той припряно смъкна от полиците нещата, които му трябваха, и се завтече навън.