Едит Парджетър - Вълче биле

— Но сега е вече дърводелец — каза брат Рийс гордо — и работи в Шрусбъри.

— Правим аналой за вашия параклис на Света Богородица — каза Майриг. — Скоро ще е готов и аз лично ще го донеса в манастира. И тогава пак ще се отбия да видя правуйчо си.

— И пак ще ми разтриеш рамото, нали? С приближаването на Коледа става доста мразовито и студът прониква направо в костите.

— Да, така ще направя. Хайде, стига толкова, че ще взема да ти разраня гърба. Вдигни си ризата, вуйчо… а така… хубаво да те загрее. Пламти ли?

— Преди малко пареше като от коприва, а сега чувствам една приятна топлина. Вече не усещам болка. Но съм уморен…

И още как, съвсем бе отмалял и сънен след разтривката на залинялата плът и пробуждането на стария му ум.

— Ето така, сега е добре. Трябва да легнеш и да поспиш.

Майриг се обърна към Кадфел за потвърждение на думите си:

— Нали така е по-добре, отче?

— По-полезно няма! След това сериозно изпитание трябва добра почивка.

Положиха блажения старец на леглото и го оставиха на съня, който вече го оборваше. Изречените в унес прощални слова на Рийс ги последваха до вратата, но заглъхнаха още преди да стигнат до прага:

— Да пратиш много здраве на майка си, Майриг. И да й речеш да дойде да ме види… когато докарат вълната на пазара в Шрусбъри… Затъжил съм й се.

— Изглежда, много обича майка ти — каза Кадфел, докато наблюдаваше как Майриг миеше ръцете си там, където му бе показал брат Едмънд. Монахът искаше да се увери в прилежността му. — Има ли надежда отново да я види?

Докато Майриг извиваше и търкаше ръце, лицето му, сега в профил, изглеждаше сериозно и умислено без маската на приповдигната веселост, която бе надянал преди малко, за да разведри стареца. След миг каза:

— Не, тя се спомина — после се извърна, за да вземе кърпата от груб плат, и впери открития си сериозен поглед в очите на Кадфел. — Майка ми отдавна е покойница. На Архангеловден станаха единайсет години от смъртта й. Той го знае… или поне го знаеше… не по-зле от мен. Но щом за него е жива, защо трябва да го разубеждавам? Нека си мисли така, а и всичко, което му доставя удоволствие.

Двамата излязоха мълчаливо навън в мразовития здрач на големия двор и се разделиха. Майриг закрачи бързо към портата, а брат Кадфел се отправи към църквата, където само след няколко минути щеше да забие камбаната за Вечерня.

— Господ да те поживи! — каза Кадфел на сбогуване. — Днес ти върна на стареца частица от младостта му. Мисля, че възрастните в твоя род са случили с потомство.

— Моят род — каза Майриг, спирайки насред крачка, за да го погледне с големите си черни очи — е родът на майка ми. Аз си вървя с нашите. Баща ми не е уелсец.

И продължи, ускорявайки мощно крачката, а широките му плещи пореха здрача. И Кадфел се замисли за него също както се бе замислил за вилана Елфрик. Но после, когато стигна вратата на църквата, изостави размишленията си в името на едно по-неотложно задължение. В крайна сметка тези хора отговаряха сами за себе си и не го засягаха.

Поне засега!

Към средата на декември намръщеният Елфрик отново се появи в билковата градина, за да поиска подправки за господарката си. До това време бе станал достатъчно позната фигура и се смеси с людете, които всеки ден пристигаха или тръгваха нанякъде в големия двор, и сред цялата тази гълчава и суматоха неговото самотно мълчание в повечето случаи оставаше незабелязано. Понякога сутрин Кадфел го виждаше да прекосява двора на път за пекарнята или трапезарията, за да вземе дневните дажби хляб и пиво. Винаги мълчалив, винаги съсредоточен, той крачеше бързо с безучастно изражение, сякаш се страхуваше, че може да бъде нахокан за най-малкото закъснение, както и навярно ставаше. Брат Марк, привлечен от една душа, на пръв поглед тъй самотна и тревожна както неговата преди време, бе направил някакъв опит да заговори непознатия, ала без особен успех.

— Саможив е — каза Марк замислен, докато люлееше крака, седнал на една пейка в сушилнята на Кадфел, и бъркаше някаква отвара, — но не мисля, че е лош по душа. Нещо го яде отвътре. Случва се почти да се усмихне, когато го поздравявам, но не се е отпускал дотам, че да поведе разговор.

— Има много задължения, а може би и придирчив господар, на когото трудно се угажда — предположи спокойно Кадфел.

— Чух, че не бил добре, откакто се нанесоха — каза Марк. — Господаря му имам предвид. Не бил болен, но някак потиснат и без апетит.