Едит Парджетър - Вълче биле

— Изпраща ме господарката Бонел — каза младежът с нисък глас, който щеше да бъде приятен за ухото, ако не звучеше така напрегнато, — за да ви помоля да ми дадете някои подправки, които й трябват. Братът хоспиталиер й рекъл, че на драго сърце ще й услужите. Господарят днес се нанесе в една къща на Форгейт като гост на манастира.

— А, да — каза Кадфел, спомняйки си за имението Молили, дарено на манастира в замяна на пожизнена издръжка. — Значи вече се настанихте? Господ да ви дари с щастие в новия дом! А ти си прислужникът, който ще им носи храната… Да, ще ти се наложи да опознаеш околността. Беше ли в магерницата?

— Да, господарю.

— Никой не е господар сред човеците — каза кротко Кадфел, — всички люде са братя, с твое позволение. И как се казваш, приятелю? Щом ни предстои да се виждаме от време на време, можем и да се запознаем.

— Името ми е Елфрик — каза младият мъж.

Той бе пристъпил напред и сега се оглеждаше наоколо с неприкрит интерес. Погледът му се задържа със страхопочитание върху стъкленицата с маслото от вълче биле. — Наистина ли е толкова смъртоносно? И дори малко от него може да убие човек?

— Същото важи и за много други неща — отвърна Кадфел, — които се употребяват погрешно или прекомерно. Дори и виното, ако го пиеш без мярка. Че и добрата храна, ако прекаляваш с нея. Доволно ли е семейството от новия си дом?

— Рано е още да се каже — отвърна предпазливо младежът.

На колко ли години беше? Към двайсет и пет? Едва ли на повече. Наежен срещу целия свят като таралеж. Крепостен, помисли си съчувствено Кадфел, с отворен и уязвим дух. Вероятно слуга на господар, който не притежава неговата будност. Нищо чудно да бе така.

— Колко сте в къщата?

— Господарят, господарката и аз. И една слугиня.

И толкова! Широките му подвижни уста не пожелаха да кажат нищо повече.

— Е, Елфрик, тук си добре дошъл, идвай, когато пожелаеш. На драго сърце ще услужа на твоята господарка, стига да мога. Какво да бъде?

— Тя моли за малко пелин и босилек, ако имате. Донесох ядене, та да го стоплим за вечеря — каза Елфрик малко по-дружелюбно. — Но му трябва пелин, а нейния го няма. Колко ли още неща ще излезе, че е забравила в старата къща при пренасянето!

— С каквото мога, ще помогна. Добре е дошла. Заповядай, Елфрик, ето ти по една връзка от двете. Е, момко, добра жена ли е тази твоя господарка?

— Добра е! — каза младежът. И нищо повече. Също както преди малко, когато спомена, че имало и слугиня, за момент смръщи лице, залутан в объркани мисли. — Вдовица се омъжи за господаря.

Той пое двете връзки, пръстите му здраво се сключиха около стеблата. Чие ли гърло бе готов да стисне по същия начин? Изглежда, не на господарката си, защото някак омекна, когато заговори за нея.

— Много ви благодаря, отче.

Младежът отстъпи бързо назад. Не каза нищо повече. Вратата се отвори и се затвори за миг. Кадфел глеаше след отдалечаващата се фигура, дълбоко замислен. До вечернята оставаше още час. Можеше да отиде до лечебницата, за да влее благозвучния поток от уелски думи в старческите пооглушели уши на брат Рийс и да втрие вълчето биле дълбоко в болните му стави. Щеше да стори една добрина.

Но това диво младо животно, затворено в клетка със своите болки, страдания и ненавист? Какво можеше да направи за него? Беше вилан (селянин — бел. прев.) и доколкото Кадфел можеше да прецени от пръв поглед, способностите му надхвърляха общественото му положение. Освен това нещо скрито го терзаеше… може би дори не едно. Спомни си как младежът стисна зъби от ревност, когато спомена, че имало и слугиня.

Е, четиримата току-що бяха пристигнали. Времето щеше да покаже. Кадфел изми ръцете си със старание, каквото препоръчваше на всички, които редовно ползваха неговите лекове, хвърли последен поглед на заспалото си царство и се запъти към лечебницата.

Старият брат Рийс седеше до добре оправеното си легло недалеч от огъня и поклащаше посивялата си тонзура. Изглеждаше горд и доволен, като човек, който си е получил дължимото, след като е бил изгубил надежда това да стане. Брадичката му, обрасла с четина, стърчеше напред, малките му проницателни очи, почти безцветни в сивата си бледност под рунтавите вежди, грееха тържествуващо. Причината бе присъствието на един млад и енергичен тъмнокос мъж, който седеше на столче до него, разтриваше го и словоохотлив като планински поток, лееше в ушите на стареца звучен уелски. Ризата на възрастния монах беше смъкната надолу от кокалестите му рамене. Младежът енергично втриваше маслото в ставите му. Пръстите му се движеха умело по гърба на стареца, напипваха болката, разнасяха я и изтръгваха от него стонове на удоволствие.