Едит Парджетър - Вълче биле

— Виждам, че са ме изпреварили — прошепна Кадфел на брат Едмънд, когато прекрачиха прага.

— Сродник — обясни тихо брат Едмънд. — Някакъв млад уелсец, който живее в северната част на графството, родното място на Рийс. Изглежда, е пристигнал днес, за да помогне на новодошлите да се нанесат в къщата до воденичния яз. Свързан е с тях по някакъв начин… сигурно работи при сина на господарката. Решил, докато е в къщата им, да посети стареца… и добре е сторил. Рийс непрекъснато се оплакваше от болките си, а младежът предложи услугите си, тъй че оставих на него тази работа. И все пак, след като си дошъл, защо не си побъбрите? Хем няма да има нужда да говорят на английски заради теб.

— Предупреди ли го после да си измие добре ръцете?

— Дори му обясних къде, посочих му и полицата, на която да остави шишето, след като си сбърши работата, тъй че да е на сигурно място. Той разбира. Бъди спокоен, няма да допусна някой да се излага на опасност с тази отрова след твоето предупреждение. Казах му какво може да стане, ако не се използва правилно.

Когато брат Кадфел се приближи до двамата, младежът моментално спря разтривката и се изправи почтително, ала монахът му махна с ръка да седне отново:

— Продължавай, момко, няма да ти преча. Дойдох да си поговоря с един стар приятел, но виждам, че ти си ме отменил, а и добре се справяш.

Младежът го послуша и все тъй чевръст, се зае с втриването на силния лек в старческите рамене на брат Рийс. Вероятно бе двайсет и четири или двай-сет и пет годишен, набит и як. Ъгловатото му добродушно лице бе мургаво, обветрено и кокалесто — лице на уелсец, гладко избръснато и решително. Косата и веждите бяха гъсти и черни. Отнасяше се към брат Рийс с усмивка, весело, почти закачливо — както вероятно би се държал с дете. Подобно отношение действаше благотворно на стареца и спечели мисленото одобрение на Кадфел, тъй като брат Рийс наистина се бе върнал в детството. Изглеждаше много оживен.

— Е, Кадфел — обади се с писклив глас Рийс, потръпвайки от удоволствие, докато младокът го разтриваше. — Виждаш ли, роднините все още ме помнят. Това е момчето на племенницата ми Ангарад. Казва се Майриг и е дошъл да ме види. Племенник ми се пада. Спомням си, когато се роди. Ех, то аз помня и времето, когато тя се роди… малкото момиченце на сестра ми. От много години не съм я виждал, нито пък теб, момче… Но можехте и по-рано да ме навестите. Днешните млади нямат чувство за вярност към рода — всъщност обаче той бе много доволен и се наслаждаваше на привилегията си на патриарх да раздава похвали и в следващия миг — нелогични упреци. — И защо не дойде това момиче? Защо не доведе майка си?

— Много път е от северната част на графството до тук — непринудено отвърна младият Майриг, — а у дома работа — колкото щеш. Но сега аз живея наблизо, чиракувам у един дърводелец тук в града, тъй че ще ме виждаш по-често. Ще намина отново и ще ти направя разтривката, а като дойде пролетта, ще извеждаш овцете на паша горе на хълма.

— Племенницата ми Ангарад — измърмори старецът с блага усмивка — беше най-хубавото момиче в половината графство, голяма гиздосия. На колко години стана? На четирийсет и пет трябва да е, ама се обзалагам, че още е хубава… по-хубава от нея нямаше…

— Синът й няма да те убеждава в противното — успокои го Майриг.

Нима всички отдавна невиждани племеннички не бяха красиви? И времето на детството им — прекрасно? И дивите плодове, които бяха събирали тогава — по-сладки от сегашните? От няколко години насам брат Рийс минаваше за поизветрял. Говореше отвлечено и несвързано, паметта му изневеряваше, въображението му се развихряше — старецът описваше в словата си картини, несъществуващи ни в морето, ни на земята. А може би някъде другаде все пак ги имаше? Сега, развълнуван от присъствието на този млад и жизнен мъж, с когото бяха една кръв, бързо започна да си възвръща паметта. Сигурно нямаше да е за дълго, ала докато траеше, прояснението на ума му бе един безценен дар.

— Извърти се още малко към огъня… тук ли боли?

Рийс се извиваше и ръмжеше от удоволствие като стар котарак. Младежът се засмя и продължи да втрива лекарството дълбоко в плътта, като облекчаваше схванатите възли със сила, която причиняваше на стария монах и болка, и наслада.

— Не си новак в разтриването — отбеляза Кадфел, който го наблюдаваше одобрително.

— Работил съм предимно с коне, а и те като хората си имат болки с разни буци и подутини. С времето се научаваш да виждаш с пръстите си, да намираш схванатото място и да го разтриваш, докато се отпусне.