Едит Парджетър - Вълче биле

Пулсът, който улови Кадфел, бе немощен, забавен и неравен, човекът трудно си поемаше дъх. Всяко вдишване бе продължително и мъчително. Плътта по челюстта и шията се беше втвърдила като камък.

— Вземете една купа — каза Кадфел, докато коленичеше — и разбийте два-три белтъка в малко мляко. Ще се опитаме да изкараме каквото можем от него, но се опасявам, че е късно. Връщането на храната по хранопровода може да му навреди също толкова, колкото и поглъщането й.

Не се обърна да види кой изтича да изпълни нареждането му. В този миг смътно осъзна, че в къщата има още трима души освен брат Едмънд, стопанката Бонел и нейния покосен съпруг. Двамата бяха Елфрик и прислужничката, в това не можеше да има съмнение. Успя да разпознае третия едва когато някой се спря до него, приближи дървената купа до лицето на Бонел и наведе главата на парализирания към течността.

Кадфел вдигна за миг поглед, доволен от своевременното действие, и срещна решителното и в същото време уплашено лице на младия уелсец Майриг, племенника на брат Рийс.

— Добре! Повдигни с ръка главата му и дръж челото му неподвижно.

Оказа се лесно да налеят синапената отвара в зейналата уста, но свитото гърло почти не поемаше течността и голяма част от нея изтече обратно в купата по брадата на парализирания. Докато повдигаше измъчената глава, ръцете на брат Едмънд трепереха. Майриг, който държеше купата, също се тресеше. Последвалият пристъп разтърси едрото тяло и отслаби още повече бездруго немощния пулс. Наистина бе твърде късно за Жерваз Бонел. Кадфел се отказа и остави гърчобете да преминат, тъй като се страхуваше да не го убие със собствените си ръце.

— Подайте ми млякото с яйцата.

Той много бавно и внимателно сипа от течността в устата на умиращия, оставяйки я от само себе си да потече в стесненото гърло — в такива малки количества нямаше опасност да го задави. Макар да бе твърде късно и сместа вече да не можеше да предотврати въздействието на отровата върху хранопровода, поне можеше да образува облекчаващ слой върху язвите и да успокои страшните болки. Той изливаше търпеливо течността с лъжицата, капка по капка, а всички край него бяха притаили дъх и се бе възцарила мъртва тишина.

Едрото тяло се бе свило и изглеждаше някак смалено в леглото, пулсът биеше все по-слабо и по-слабо, изцъклените очи се замъгляваха. Бонел лежеше неподвижен. Мускулите на врата му повече не направиха усилие да преглътнат, но останаха изпъкнали и вдървени. Краят настъпи внезапно и безшумно, просто дишането и пулсът спряха.

Брат Кадфел върна лъжицата в купата с мляко и приклекна назад на пети. После вдигна поглед към кръга от стъписани объркани лица и за пръв път успя да ги разгледа отблизо: Майриг, в чиито ръце се тресеше купата с неприятно съдържание, Елфрик, пребледнял и мрачен, който гледаше втренчено към леглото през рамото на брат Едмънд, момичето — брат Марк бе казал самата истина, действително беше много хубаво с русата коса и черните очи — стоеше вцепенено, твърде сащисано, за да заплаче, и притискаше малките си юмруци към устата, а вдовицата, господарката Бонел, която някога бе носила името Рихилдис Бон, бе обърнала мраморно лице към леглото с поглед, вперен в онова, което бе останало от съпруга й, и очите й бавно се наливаха със сълзи.

— Повече нищо не можем да сторим за него — каза брат Кадфел. — Отиде си.

Всички изведнъж рязко се раздвижиха, сякаш внезапен порив на вятъра ги бе разлюлял. Сълзите на вдовицата преляха и потекоха по застиналото й лице — тя сякаш все още бе твърде замаяна, за да проумее какво ги бе причинило. Брат Едмънд докосна ръката й и внимателно каза:

— Ще имате нужда от помощници. Много съжалявам, всички съжаляваме. Някои задължения ще поемем ние. Докато бъдат уредени формалностите, ще го положим в нашия параклис. Аз ще се разпоредя да…

— Не — каза Кадфел, докато се изправяше с мъка на изтръпналите си нозе, — това още не може да бъде сторено, Едмънд. Тук не става въпрос за естествена смърт. Преждевременната кончина бе предизвикана от отрова, която починалият е погълнал с храната по време на скорошния обяд. Тук има работа за наместника и не бива да разместваме или да пипаме каквото и да било, преди хората му да прегледат всичко.

За миг настъпи смутено мълчание. После Елфрик каза с дрезгав глас:

— Но как е възможно? Не може да бъде! Всички ядохме едно и също. Ако е имало нещо в храната, трябваше да порази всички ни.

— Истина е! — каза с треперещ глас вдовицата и се разрида.