Едит Парджетър - Вълче биле

— Ела, седни до огъня — каза спокойно Кадфел. — Поеми си дъх, отговори ми честно на един въпрос и тогава ще можем да говорим. Кажи ми истината, ти ли наръга Жерваз Бонел с ножа?

Момчето бе приседнало предпазливо в края на пейката и протегнеше ли ръка, Кадфел можеше да го докосне. Заревото открояваше строен жилав юноша, слаб, израсъл високо за годините си. Беше облечен в къса роба и панталони като момците на село, на гърба му висеше качулка. Имаше буйна, гъста къдрава коса. На червеникавата светлина изглеждаше ръждивокестенява, ала през деня сигурно беше по-светла, като дъбова дървесина. Лицето му все още бе с детски овал, но очертаващите се скули вече загатваха за бъдеща мъжественост. В момента половината от лицето му се заемаше от чифт огромни разширени очи, които се взираха непоколебимо в брат Кадфел.

— Никога не съм вдигал ръка срещу него — възпротиви се яростно и искрено момчето. — Той ме обиди пред ба… майка ми, в онзи миг го мразех, но не съм го ръгал с нож. Заклевам се!

И съвсем млад човек, стига да е достатъчно находчив и много изплашен, може да прояви коварство, за да се защити, ала Кадфел бе готов да се закълне, че тук нямаше измама. Момъкът наистина не знаеше от какво е загинал Бонел. Това нямаше как да е било съобщено на семейството му, нито пък огласено от глашатая по улиците, а убийство най-често означава бърз удар със стоманено острие в пристъп на ярост. Едуин беше приел тази вероятност, без ни най-малко да се усъмни.

— Добре! Сега ми разкажи какво точно се случи там. Аз те слушам много внимателно.

Момчето облиза устни и започна. Разказът му съвпадаше с думите на Рихилдис: Майриг го уговорил да отиде и да се сдобри с Бонел заради майка си. Да, чувствал се огорчен и ядосан, задето бил подло лишен от обещаното наследство, защото обичал Молили, разбирал се с тамошните хора и щял да направи всичко възможно, за да стопанисва имота добре и справедливо, ако станел негов. Но занаятът му се удавал, а гордостта не му позволявала да се стреми към нещо, което не може да има, или да достави удоволствие на човек, нарушил думата си. Само от грижа за майка си се съгласил да тръгне с Майриг.

— И отиде с него първо в лечебницата — подсказа му Кадфел, — за да видите стария му роднина Рийс.

За миг момчето като че ли се обърка. Тогава Кадфел се изправи, много спокойно и непринудено, и закрачи из сушилнята. Не се приближаваше видимо към леко открехнатата врата, ала с цялото си същество долавяше тънката ивица мрак и пронизващия студ зад нея.

— Да… те, аз…

— Ходил си там с него веднъж и по-рано, когато си му помогнал да занесе аналоя за параклиса на Света Богородица, нали?

Изражението на лицето му леко се проясни, ала челото му остана тревожно сбърчено.

— Да, то… носихме го заедно. Но какво общо има това?…

Както крачеше из сушилнята, Кадфел се бе приближи до вратата и посегна с ръка, сякаш за да я придърпа, но вместо това рязко я бутна навън, пресегна се с другата ръка и сграбчи кичур гъста къдрава коса. Отвън някой приглушено изпищя с оскърбление и ярост, но не помисли да бяга, а последва ръката на монаха в сушилнята. В известен смисъл това бе достолепно влизане: с изправена стойка, вирната брадичка и искрящ поглед, все едно ръката на Кадфел не опъваше, вероятно доста болезнено, къдриците му.

Беше строен, атлетичен младеж с обидено изражение, двойник на първия, само че вероятно малко по-смугъл и по-буен, защото бе по-изплашен и по-вбесен от страха си.

— Господарят Едуин Гърни? — попита спокойно Кадфел и пусна кичура гъста кестенява коса с почти ласкав жест. — Очаквах те.

Този път монахът затвори плътно вратата — навън вече нямаше кой да се ослушва, притаил дъх като преследвано животинче, озъртащо се в мрака за ловците.

— Е, след като вече си тук, седни до своя близнак… вуйчо ли беше, племенник ли, май няма да се науча да ви различавам… И се успокой! Тук е по-топло, отколкото навън, вие сте двама, а на мен току-що ми бе напомнено деликатно, че вече не съм толкова млад. Не възнамерявам да пратя за помощ, за да се разправя с вас, а и вие нямате нужда от помощ, за да се справите с мен. Защо да не сравним своите предположения за това, каква е истината, и да видим с какво разполагаме?

Второто момче също като първото беше без наметало и леко трепереше от студ. То с радост пристъпи към пейката до разжарения мангал, като потриваше премръзналите си ръце, и се настани покорно до своя приятел. Така както бяха седнали един до друг, ясно се забелязваха общите им черти, в които Кадфел смътно долавяше чертите на някогашната Рихилдис, но като цяло приликата не бе толкоба голяма, че да причини объркване, когато момчетата бяха заедно. Поотделно обаче човек можеше и да ги обърка.