Едит Парджетър - Вълче биле

— Така си и мислех — отбеляза Кадфел, — пред мен Едуай се представи за Едуин, за да не падне той в евентуален капан и да не се разкрива, докато не се увери, че нямам намерение да го заловя и да го предам в ръцете на наместника. При това беше се подготвил доста добре…

— И въпреки това изпорти работата — отбеляза Едуин снизходително, с нескрита насмешка.

— Не съм! — отвърна разгорещено Едуай. — Ти ми разказа историята само наполовина. Какво трябваше да отговоря, когато брат Кадфел ме попита за ходенето до лечебницата тази сутрин? Нищо не ми каза за това.

— А защо трябваше да ти казвам? Изобщо не се сетих, пък и какво значение има? А ти наистина изпорти работата. Чух те как тръгна да казваш „баба“ вместо „мама“ и „те“ вместо „ние“. Чу те и брат Кадфел, иначе как според теб разбра, че подслушвам отвън?

— Ами, той чу теб! Как само пуфтеше като грохнал старец… и трепереше — не му остана длъжен Едуай.

В тази размяна на реплики нямаше злоба, това си бяха обичайните любезности между двете момчета, които щяха до смърт да се бранят един друг, ако се появеше заплаха. Никаква злоба нямаше и в добре премерения болезнен удар, който Едуин нанесе на своя племенник в мускула точно под рамото. Едуай пък го сграбчи, завъртя го и като се възползва от по-нестабилното му положение в момента, го просна на земята. Кадфел пипна двамата за вратовете и ги тръшна на пейката, този път по-далеч един от друг. Направи това по-скоро за да спаси своя къкрещ сироп, отколкото от раздразнение.

Кратката схватка ги бе сгорещила и бе прогонила страха им като с вълшебна пръчица; двамата се усмихваха невинно и само бузите им бяха леко поруменели.

— Няма ли да мирувате поне за минутка и да ме оставите да ви разгледам? Ти, Едуин, си вуйчото и си по-малкият… да, сега виждам разликата. Ти си по-смугъл, малко по-набит си и очите ти, мисля, са кафяви. А на Едуай са…

— Пъстри — намеси се услужливо Едуин.

— А ти имаш белег пред ухото си, близо до скулата. Малък блед полумесец.

— Преди три години се изтърси от едно дърво — уведоми го Едуай. — Никога не е можел да се катери.

— Стига толкова! И тъй, млади господине, след като вече си тук и знам кой от двамата кой е, нека ти задам съшия въпрос, на който трябваше да отговори и твоят заместник преди малко. Закълни се в душата и честта си и ми кажи: ти ли ръгна с ножа господаря Бонел?

Момчето отвърна на погледа му с големите си очи, които изведнъж бяха станали съвсем сериозни, и каза твърдо:

— Не, не съм аз. Не нося оръжие, а дори и да носех, защо да го ръгам? Знам какво говорят за мен — че съм му имал зъб заради неспазеното обещание. Той наистина не си удържа на думата. Но аз не съм се родил син на земевладелец, а на занаятчия и мога да се изхранвам със собствените си ръце. Щях да се срамувам от себе си, ако не бях способен на това. Не, който и да го е наръгал… но как е могло да се случи, толкова неочаквано?… Не съм аз, кълна се!

До този момент Кадфел вече почти не изпитваше съмнения относно момчето, но все още не го показваше.

— Кажи ми какво се случи?

— Оставих Майриг в лечебницата и отидох сам в къщата на майка ми. Ама защо питахте за лечебницата. Важно ли е?

— Остави това сега, продължавай нататък. Как те посрещнаха там?

— Майка ми се зарадва — каза момчето. — Но пастрокът ми започна да издевателства като победител в бой с петли. Опитвах се да си мълча, да пускам обидите покрай ушите заради майка ми, но това, изглежда, още повече го вбесяваше и той наистина намираше всякакви начини да ме унижава. Седнахме тримата на масата. Олдит вече бе поднесла месото и му каза, че приорът специално му праща ястие от игуменската трапеза. Майка ми се опита да насочи разговора натам, взе да ласкае самолюбието му, но той на всяка цена държеше да ме пече на бавен огън и да ме мъчи и никой не можеше да му попречи. Каза, че, както и е очаквал, съм дошъл с подвита опашка като пребито псе, за да го моля да промени решението си и да ми върне наследството. Каза още, че ако искам имението, ще трябва да коленича и да го моля, тогава можело и да се смили над мен. Тогава ми кипна, колкото и да се мъчех да се сдържа, и му извиках, че и да умира, няма да го моля за услуга, камо ли да падна на колене пред него. Не помня всичко, което му наговорих, но той започна да ме замеря с разни неща и… майка ми плачеше, а аз изхвърчах навън и се осъзнах чак когато минах моста и влязох в града.

— Но не си се прибрал в къщата на Мартин Белкот. Не чу ли Елфрик да те вика някъде от моста да се върнеш?