Едит Парджетър - Вълче биле

Двамата, изцапани, уморени и измъчени, втренчиха изумени погледи в Кадфел, най-сетне проумели ужасната истина, и се приближиха един до друг на пейката — подобно на малки диви зверчета, които се гушат едно в друго в бърлогата си, за да си вдъхнат смелост. Годините им, които ги поставяха на границата на мъжествеността, изведнъж се загубиха, те отново се превърнаха в малки деца, подгонени и изплашени.

— Той не е знаел! — възкликна Едуай. — Казаха само, че е убит. Но така внезапно! Едуин е избягал от къщата, където не е имало друг освен домашните му и слугите. И изобщо не е виждал никаква яребица…

— Знаех — обади се Едуин, — за яребицата знаех. Олдит ни каза и аз знаех, че е там. Но какво ме засягаше това? Просто исках да си ида у дома…

— Шшт, стига вече! — прекъсна ги Кадфел укоризнено. — Говорите на човек, който вече е убеден в невинността на Едуин. Аз ви подложих на собствените си изпитания, не ми трябват увещания. Сега стойте мирни и повече не се безпокойте за мен, аз зная, че няма за какво да се разкайвате.

Може би това бе повече, отколкото можеше да се каже за когото и да е от човеците, ала поне тези нямаха никакви грехове на душата си освен обичайните за буйните младежи дребни провинения. И сега, когато монахът гледаше с други очи на двете момчета — без подозрения за увъртане или измама, — вече бе способен да забележи и други неща.

— Трябва да ме оставите да помисля малко, ала не бива да губим време. Кажете ми ядохте ли изобщо нещо през всичките тия часове? Единият, зная, е похапнал на обяд доста леко.

До този момент те бяха погълнати от далеч по-сериозни грижи, за да усетят глад, ала сега, когато вече имаха съюзник, макар и с ограничени възможности, и убежище, дори и временно, изведнъж се почувстваха изгладнели като вълци.

— Имам няколко овесени питки, които съм пекъл сам, парче сирене и малко ябълки. Напълнете си стомасите, докато измисля какво можем да направим. Ти, Едуай, по-добре се прибери у дома веднага щом сутринта отворят портите. Трябва да се промъкнеш, без да те забележат, все едно че си бил извън града, за да изпълниш някаква обичайна поръчка. Дръж си езика зад зъбите освен пред тези, в които вярваш безусловно — а това щеше да бъде цялото сплотено семейство, вече в бойна готовност, за да защити един от своите. — Но ти, приятелю… с теб нещата стоят доста по-различно.

— Нали няма да го издадете? — вече захапал питката, възкликна с пълна уста разтревоженият Едуай.

— Не, няма да го издам.

Макар че можеше да накара момчето да се предаде, да отстоява невинността си и да се довери на правосъдието, ако той самият вярваше в непогрешимата справедливост на закона. Но не беше така. Законът търсеше виновник, а сержантът вече бе твърдо убеден, че е по следите на истинската плячка, и трудно можеше да бъде накаран да промени мнението си. Той не бе свидетел на действията, които Кадфел приемаше за доказателства, и щеше да отхвърли твърденията му, убеден, че това са приказки на един глупав доверчив старец, коварно подведен от изкусен млад лъжец.

— Не мога да се прибера — заяви Едуин с изражение, чиято сериозност ни най-малко не се нарушаваше от факта, че едната му буза бе издута от парче ябълка, а на другата се мъдреше зелено петно, явно оставено там от някаква клонка. — Не мога да отида и при майка ми. Само ще й докарам още повече неприятности.

— Тази нощ можете да останете тук двамата и да раздухвате мангала. Под пейката има чисти чували, тъй че ще бъдете на топло и в безопасност. Но през деня в сушилнята понякога идват хора, тъй че ще трябва да излезете рано — единият ще се прибере у дома си, другият… Е, да се надяваме, че ще си принуден да се криеш само за няколко дни. А ако останеш наблизо, едва ли ще им хрумне да те търсят в манастира.

Известно време той сериозно обмисляше тази възможност. В плевните над конюшните винаги бе топло от сеното и телата на конете, но през деня там влизаха твърде много хора, а точно преди празниците се събираха и доста пътници, тъй че можеше да се наложи слугите да спят при добитъка. Ала извън стените на манастира в единия край на откритата площ, която се използваше за конско тържище и за летния благотворителен пазар на манастира, имаше обор, в който връзваха животните, преди да ги продадат, а отгоре държаха сено. Оборът принадлежеше на светата обител, ала бе отворен за всички пътуващи търговци. По това време на годината посетителите му щяха да бъдат много малко или пък нямаше да има никой. Тъй че пълният сеновал няколко нощи щеше да послужи за убежище. А ако възникнеше някаква непредвидена опасност, бягството щеше да бъде много по-лесно извън манастирските стени, отколкото отвътре. Но дай Боже, да не се стигнеше дотам!