Едит Парджетър - Вълче биле

— Как ти се струва този Елфрик? — попита Кадфел. — Ти се виждаш с него всеки ден.

— Дръпнат момък, поне доста мълчалив — отбеляза Петръс без следа от неприязън. — Но винаги идва навреме, освен това е изпълнителен и внимателен.

Така беше казала и Рихилдис — може би дори прекалено изпълнителен, при това с твърдото намерение да огорчи господаря си.

— Видях го как прекоси двора с подноса. Паниците бяха покрити, двете му ръце бяха заети и със сигурност не е спирал отсам портите, зашото излезе от манастира пред очите ми.

Ала от другата им страна в стената имаше ниша с пейка. Върху нея подносът лесно можеше да се остави за миг, под предлог че преносителят му иска да подхване по-добре товара си. А Елфрик знаеше пътя до сушилнята в градините и бе присъствал по времето, когато Кадфел бе отсипал на брат Едмънд от маслото. Той беше мъж, чието достойнство бе накърнено в две отношения. И разполагаше с неограничени възможности, тъй като поради прикрития му характер никой не знаеше почти нищо за него.

— Значи тук не е добавяно нищо към храната?

— Нищо освен вино и подправки. Ако беше отровена останалата част от птицата — каза мрачно Петръс, — тогава щеше да имаш основание да ме гледаш подозрително. Но и да ми бе хрумнало да приготвя задушено от вълче биле за оня, бъди сигурен, нямаше да объркам коя купа при кой стомах да иде.

Нямаше нужда, помисли си Кадфел, докато пресичаше двора на път за литургия, изблиците на брат Петръс да се вземат прекалено на сериозно. Защото въпреки цялата си свирепост той беше по-скоро човек на думите, отколкото на делата. Или може би все пак трябваше да се позамисли върху тази възможност. Възможността да е станала грешка и отровното блюдо да е било предназначено за Робърт, а не за Бонел не бе хрумвала на Кадфел до този момент, но брат Петръс му я подхвърли недвусмислено и после побърза да я обяви за несъстоятелна, преди изобщо да е била изказана. Не беше ли избързал прекалено? Винаги е имало случаи на смъртна омраза между хора, които са се клели в братство, ще има и занапред. Може би шотландецът за пръв път бе хвърлил сянката на съмнението върху самия себе си. Май не приличаше много на убиец. Но Кадфел щеше да има едно на ум.

Няколко седмици преди големия празник всяка година се наблюдаваше прилив от енориаши в църквата, тъй като сезонът предизвикваше угризения на съвестта у онези необременени съзнания, които не изпълняваха с особено рвение духовните си задължения през останалата част от годината. Този път храмът беше доволно изпълнен с народ и Кадфел не се изненада, когато видя сред паството бялата шапчица и разкошните дълги руси коси на Олдит. Когато службата приключи, той забеляза, че тя не излезе през западната врата като всички останали, а през южната, която водеше към клостера и оттам — в големия двор, където се загърна с наметалото си и седна на една каменна пейка срещу стената на трапезарията.

Кадфел я последва и я поздрави любезно, като я попита как е господарката й. Момичето вдигна хубавото си сериозно лице, чиито меки черти, както му се стори, контрастираха с непроницаемата тъмна сила на очите й. Тя бе, помисли си той, по свой начин също тъй загадъчна, както и Елфрик, и онова, което сама не пожелаеше да разкрие за себе си, трудно щеше да бъде разкрито от друг.

— Телом е съвсем добре — отвърна тя замислено, — ала духом няма покой… заради Едуин, естествено. Но досега не сме получили известие, че са го заловили, а щяхме да чуем, ако нещо е станало. Това поне е някаква утеха. Горката жена!

Можеше да изпрати някакво успокоително послание по момичето, но не го стори. Рихилдис се бе погрижила двамата да разговарят насаме и той щеше да уважи това нейно предпочитание. В едно толкова заплетено и трудно положение, в което заподозрени бяха само шепата хора от домакинството, как бе възможно Рихилдис да бъде напълно сигурна дори в собствената си родственичка, в заварения син на съпруга си или в прислужника си? А редно ли беше той в крайна сметка да бъде сигурен дори в Рихилдис? Майките понякога се оказват принудени да извършат ужасни неща, за да защитят своите деца. Жерваз Бонел бе сключил сделка с нея, а после я бе развалил.

— Ако ми разрешиш, ще поседя малко с теб. Нали не бързаш да се прибираш?

— Елфрик скоро ще дойде за обяда — каза тя. — Мислех си да го изчакам и да му помогна с носенето. Ще взема хляба и пивото — и когато Кадфел седна до нея, добави: — Тежко му е, че трябва да го носи всеки ден след онова, което ни сполетя вчера. Да си мисли, че хората го гледат подозрително и се питат дали не е убиец. Дори вие, отче. Не е ли истина?