Едит Парджетър - Вълче биле

— Няма как — отвърна кротко Кадфел, — докато не разберем истината. Сержантът на наместника смята, че вече я знае. Ти съгласна ли си с него?

— Не! — отговорът й бе леко пренебрежителен и устните й дори се извиха в някакво едва доловимо подобие на усмивка. — Буйните, шумни и необуздани момчета, които винаги се държат така, че всичко живо научава за болежките, капризите и радостите им, не използват отрова. Но каква полза има да ви казвам дали вярвам, или не, след като самата аз също съм заподозряна? И вие го знаете! Когато Елфрик пристигна в кухнята с подноса и ми каза за дара на приора, аз сложих блюдото да се топли на скарата, докато Елфрик отнасяше основното ястие в стаята. След това го последвах с чиниите и с каната пиво. Тримата седяха на масата, без да знаят нищо за яребицата, докато не им казах… Смятах, че така ще угодя на господаря, защото обстановката в стаята бе толкова угнетителна, че не се дишаше. Мисля, че се върнах преди Елфрик в кухнята, и седнах да обядвам до мангала. Когато яденето закъкри, аз го разбърках, и то неведнъж. После го дръпнах настрани от огъня. Какъв смисъл има да казвам, че не съм добавяла нищо към него? Разбира се, всеки на мое място ще рече същото, но то няма никаква тежест, докато не се намери доказателство, което да го потвърди.

— Ти си много разумна и имаш право — каза Кадфел. — А Майриг, казваш, тъкмо прекрачвал прага, когато ти си се върнала в кухнята. Значи не е оставал сам при ястието… дори да предположим, че е знаел какво представлява и за кого е предназначено.

Тя повдигна тъмните си вежди, великолепно извити под бледото чело и светлозлатистата коса.

— Спомням си, че вратата беше широко отворена и Майриг изчисти обувките си от калта, преди да прекрачи прага. Но по каква причина точно той ще иска смъртта на баща си? Господарят не бе много щедър към него, ала му бе по-ценен жив, отколкото мъртъв. Нямаше надежда да наследи каквото и да било и той го знаеше, но би изгубил един приличен доход.

Това бе вярно. Дори църквата не оспорваше правото на наследство на незаконородените, докато държавата го отричаше дори в случаите, когато родителите встъпваха в законен брак след раждането. А ставаше въпрос за най-обикновена връзка на господар със слугиня. Не, Майриг нямаше какво да печели от тази смърт. Докато Едуин можеше да си възвърне имението, а Рихилдис — да осигури бъдещето на любимия си син. Елфрик? Олдит бе извърнала глава и се взираше към портата, където Елфрик се бе появил с подноса в ръка, провесил през рамо торбата за хляба. Тя събра полите на наметалото си и се изправи.

— Кажи ми — попита Кадфел кротко — сега, след смъртта на господаря Бонел, на кого принадлежи Елфрик? Отива ли заедно с имението към манастира, или ще попадне в ръцете на някакъв друг господар? Или пък е изключен от споразумението, след като е бил признат доживотно за крепостен на господаря Бонел?

Тя вече тръгваше, за да пресрещне Елфрик, но се извърна рязко и отвърна:

— Изключен е. Той принадлежеше лично на господаря.

— Значи, каквото и да се случи с имението сега, той ще стане собственост на онзи, който наследи личните вещи… на вдовицата или на сина, при положе-ние че синът избегне обвинението за убийство. И още нещо, Олдит, ти познаваш господарката Бонел, не смяташ ли, че тя веднага с радост би върнала свободата на Елфрик? А не би ли сторило същото и момчето?

В отговор получи само едно кратко ослепително проблясване на черните будни очи, последвано от внезапно свеждане на тежките клепки с дълги тъмни ресници. После Олдит тръгна, за да пресече пътя на Елфрик и да го придружи до магерницата. Походката й бе лека и непринудена, поздравът й — безразличен, държанието й — делово. Елфрик вървеше до нея тромаво, сковано и мълчаливо. Не й позволи да вземе торбата от рамото му. Кадфел остана на пейката и още дълго не откъсна поглед от двамата. И докато ги наблюдаваше, недоумяваше. След известно време недоумението отстъпи място на лека изненада, а когато се изправи и тръгна да си мие ръцете за обяда в трапезарията, изненадата се бе превърнала в убеждение и премислена оценка.

Следобедът преваляше. Брат Кадфел пререждаше ябълките и крушите по рафтовете в плевнята на игуменския хамбар, изхвърляше загнилите плодове, за да не заразят съседните. В този миг пристигна брат Марк и го повика.

— Човекът на наместника е отново тук — доложи момъкът, когато Кадфел погледна надолу към него и попита за какво се е разкрещял — и пита за теб. Не са хванали онзи, когото издирват… ако това изобщо е новина за теб.