Едит Парджетър - Вълче биле

Никак не му се нравеха нескритото самодоволство и снизходителността, изписани върху лиието на сержанта, сякаш той се наслаждаваше на нещо весело, което би могло веднага да охлади разпалеността на изобретателния монах. Сам бе признал, че не е заловил момчето, но кой знае какъв друг повод за задоволство таеше под кожената си броня.

— Да не сте го намерили вече? — попита предпазливо Кадфел.

— Не, не сме. Нито пък сме го търсили особено усилено. Но въпреки това аз зная къде е. Няма полза да го търсим сега, безполезно е — сержантът вече не се опитваше да скрие усмивката си.

— Аз възразявам — заяви твърдо Кадфел. — Ако не сте го намерили, няма как да знаете къде е, можете само да се догаждате, което не е същото.

— Няма голяма разлика, както най-вероятно ще установим — отвърна сержантът, доволен от скриваното до този миг предимство. — Защото вашето шише е отплавало по течението на Севърн и може повече никой да не го види. Но ние знаем, че е било хвърлено в реката, и освен това знаем кой го е хвърлил. Откакто бяхме тук вчера, не сме си губили времето и не сме се занимавали само с преследване на младия лисугер, на когото загубихме за известно време дирите. Намерихме свидетел сред хората, които по обед са се намирали около моста и из Форгейт и са видели слугата на Бонел да тича след момчето. Един каруцар точно в онзи миг е минавал по моста на излизане от града. Виждайки младия Гърни и слугата по петите му, той спрял каруцата си, защото си помислил, че гонят крадец, и когато момчето профучало край него, видял как преследвачът му се отказал на няколко крачки от моста, защото нямал никакви изгледи да настигне беглеца. Слугата свил рамене и се обърнал да си върви, а когато каруцарят погледнал отново към града, забелязал как преследваният забавил крачка за миг и хвърлил нещо дребно в реката. Няма кой да е бил освен младия Гърни. Носел е нещо, от което е трябвало да се отърве час по-скоро, след като е излял съдържанието му в паницата на пастрока си с едно-две завъртания на лъжицата и се е втурнал навън с шишенцето в ръка. Какво ще кажете за това, приятелю?

Какво наистина? Ударът беше жесток: Едуин не бе споменал и дума за подобна случка. Кадфел дори си помисли дали пък този път не бе изигран от един коварен млад двуличник. И все пак тъкмо коварство нямаше в това смело, войнствено лице. Монахът бързо се окопити, без да издава вълнението си.

— Ще кажа, че нещо дребно не значи непременно малко шише. Вие попитахте ли този каруцар дали е било точно шишенце?

— Попитах го и той не каза нито да, нито не, а само, че е било нещо, което се събира в шепа, и освен това, че е блеснало на светлината, докато е летяло във въздуха. Не добави нищо повече за формата или вида.

— Свидетелят ви е бил честен. А сега можете ли да ми кажете още две неща, които сте разбрали от неговите показания. Къде точно на моста е било момчето, когато е хвърлило този предмет? И видял ли е прислужникът как го хвърля?

— Каруцарят твърди, че мъжът, който тичал след момчето, спрял и се обърнал, за да си върви. Чак тогава той погледнал към портите и забелязал какво прави Гърни. Слугата не го е видял. А по първия въпрос каруцарят каза, че се е намирал приблизително в средата на подвижния мост.

Това означаваше, че Едуин е хвърлил нещото, каквото и да е било то, веднага щом се е уверил, че е над водата, вече подминал брега, тъй като само външната част на моста е подвижна. В този миг може да не е преценил правилно положението си или да е действал припряно. Храстите и полегатият склон под бреговите опорни стени на моста се врязваха навътре и стигаха чак до първия свод. Имаше някаква надежда захвърленият предмет да бъде намерен, стига да не го бе отнесло течението. Освен това Елфрик не беше скрил тази подробност, а просто не я беше видял.

— Е — рече Кадфел, — излиза, че момчето е подминало тичешком спрялата каруца, чийто собственик го е наблюдавал — а в този час на деня наоколо не може да не е имало още някой, — и съвсем явно се е отървал от нещото в ръката си. Изобщо не е опитал да прикрие какво прави. Едва ли това е начинът, по който един убиец се отървава от уличаващото го оръжие на престъплението, поне по мое мнение. Какво ще кажете?

Сержантът пъхна палци в колана си и се изсмя високо.

— Ще кажа, че сте най-добрият адвокат на дявола, когото познавам. Но момчетата, обзети от паника след отчаяна постъпка, престават да мислят. И ако не е било онова шише, то кажете ми, отче, какво може да е полетяло в онзи миг към водите на Севърн? — и той излезе навън в студената привечер, като остави Кадфел да размишлява над въпроса.