Емил Манов - Галактическа балада

Така, братя земляни, аз турих началото на моя труд, който изигра съдбоносна роля в живота ми. Естествено тогава не подозирах, че всеки написан ред ме приближава към края на земното ми битие, нито — че този край ще дойде оттам, отдето дойде.

Впрочем, нека не избързваме.

Не бих казал, че тази нишка беше много здрава. Но аз се бях хванал за нея и се надявах, че тя ще ме изведе от лабиринта на противоречивите факти, за да създам една цялостна и логична картина. Като се връщах непрекъснато към историята на миналото и в същото време наблюдавах живота във Франция, аз постепенно конструирах най-значителните събития на следващия век, разкривах смисъла им и даже откривах подробности, дати и имена, които придаваха живи цветове и достоверност на картината.

Аз се увлякох до такава степен от своите представи за следващия век, че в края на краищата те добиха маниакален характер. Започнах да се страхувам от мира повече, отколкото от войната. Войната ненавиждах, както я ненавиждаше всеки нормален французин. Но мира — тоя мир, настръхнал от страх и подозрителност, който непрекъснато изискваше от френския народ мълчание и дисциплина, като му предлагаше в замяна хляб И зрелища — тоя мир ме плашеше. Сънят можеше да доведе до гибел, както се бе изразил Сен Сансез. При това самият Сен Сансез, скоро след нашия разговор изчезна и аз никога повече не го видях. Това само затвърди моята обща идея.

Докато пишех книгата си, аз често изпадах в смешни положения. Така например, по време на моите лекции в колежа аз непрекъснато обърквах годините и даже вековете, и само невежеството на моите ученици ме спасяваше от освиркване. Случваше се да започна лекцията си с царуването на Людовик XI в 15-ия век и да я завърша, без сам да разбера как, с Президентството на Нерон XI, който, според моите пресмятания, трябваше да се появи към средата на 22-я. Учениците почтително ми обръщаха внимание, че бъркам имената, и аз се извинявах с неизбежните за историка „лапсуси лингве“… Случваше се да поканя след работа някой колега:

— Хайде да се отбием за малко в таверната.

— В таверната? — вдигаше вежди той.

— Пардон, в бистрото…

Веднъж, на 14 юли, когато минавахме край трибуната на Президента в стройни войнишки редици, аз, вместо хоровия възглас „Да живее Тиберий III“, изревах „Аве Цезар, моритури те салутант“, с което предизвиках продължителна анкета относно моето духовно здраве и гражданска благонадеждност. Спаси ме само бележката в „Орор“. Тя даде на медицинската комисия достатъчно основание да ме потупа снизходително по гърба и да ме пусне да си вървя, като ме посъветва да слушам жена си.

Ан Мари Селестин бе загрижена за здравето ми. Тя често и то посред нощ навеждаше русата си глава над моята и се вглеждаше в очите ми:

— Защо не спиш, мили?

— Спя — отвръщах троснато и тя с въздишка се оттегляше.

Повярвайте ми, много е досадно да те заприказват тъкмо в момента, когато си представяш съвсем релефно една стационарна електрическа скара, монтирана на кръстопътя пред някогашната Ротонда — доколкото в края на 22 век едва ли ще си спомнят от какво са се правели кладите в 15-ия. Аз вече си представях дори кой точно се пече върху скарата и как тълпата възторжено реве, вдъхвайки мириса на печено месо — но, ах тази моя загрижена съпруга! Любовта понякога е едно жестоко бреме, мои братя земляни. От цялата сцена в паметта ми остана само академичното бомбе на жертвата, което се търкаляше в подножието на скарата. Това ме принуди да включа в моята уникална „История“ само бомбето.

С други думи, написването на „История на следващия век“ бе съпроводено с известни трудности, които аз упорито надвивах. Не случайно мадам Женевиев ме предпочиташе пред останалите обитатели на „Рю дьо ла Гер“ 22. Ако баща ми бе могъл да води толкова години електровоза из тъмните тунели на парижкото метро, защо аз да не мога да се разходя по добре осветената повърхност на историята? А, мерд!

Но, както разбрах по-късно, тъкмо тези разходки ме въвлякоха в неприятни и непонятни за мен приключения. И ако се измъкнах от тях здрав и читав, вината, уверявам ви, не е моя.

Една късна вечер, когато се канех да погълна третата чашка саке, аз забелязах, че някой се бе ровил в чекмеджетата на моето старо бюро. Всичко бе обърнато наопаки. Чекмеджетата бяха извадени и захвърлени по пода. Папките ми със статистически данни почиваха под кушетката. Вариантите на моите представи за следващия век бяха полепнали на полилея и по стените на кабинета. Но това, което ме удиви във висша степен, бе състоянието на моя почти завършен ръкопис: той лежеше на бюрото ми, грижливо закътан в пластмасовата си папка — само че последната страница беше най-отгоре, а първата най-отдолу. Сякаш някой го бе прочел отзад напред.