Емил Манов - Галактическа балада

Но мадам Женевиев ме хвана за ръкава:

— О, мосю Луи, най-сетне! Най-сетне една надежда!

— Какво се е случило, мадам Женевиев?

— Как, вие не знаете? — тя ме придърпа към себе си и зашепна. — Казват, че новият Президент подписал първия си указ. Възстановява се правото на клошарите да спят под мостовете на Сена. Под който мост си искат, разбирате ли? Свобода, мосю Луи, най-сетне свобода! Поне едно начало… И освен това, заплатите на докерите и на портиерите, забележете, и на портиерите, се увеличават с един франк месечно… Какво ще кажете, мосю Луи?

Не можах да кажа нищо. Лицето на мадам Женевиев лъщеше от пот и добри чувства. Наистина указът на новия Президент бе интересен и аз също бях развълнуван, тъй като подобни чудеса не бяха се случвали във Франция от половин век насам. Но вълнението на мадам Женевиев ми се стори прекалено.

— Та помислете сам — продължаваше тя. — По един франк месечно — това са дванайсет франка годишно, мосю Луи. Това е половин кило кафе арабика… Ще видите, че тоя Тиберий ще направи нещо.

Продължих пътя си, пообъркан от оптимизма на мадам Женевиев. Сен Сансез обаче ми върна равновесието. Заварих го да изрязва от картон фигури на животни за тригодишната си дъщеричка. Радиоприемникът му бе изключен.

— А, колегата Гиле — кимна той и остави ножицата. — Тъкмо навреме. Ще пием ли по един коняк?

Когато заприказвах за промяната, той апатично сви рамене. Нерон Втори бил отстранен, понеже напоследък заплашил публично Изтока с атомна война, тоест проявявал явни признаци на дегенерация; даже Нибелунгия била по-сдържана по въпроса. Що се отнася до Тиберий III, Сансез просто махна с ръка. Много повече го развълнува неочакваният оптимизъм на мадам Женевиев.

— Значи така каза вашата портиерка? — Той прекара пръсти из прошарения си алаброс. — Това е лошо, много лошо… Ходих към завод 207 на Втората фирма. Там също ликуват…

Той се разхождаше из стаята, сложил ръце на гърба си. Тъмните му очи бяха тъжни, челото набръчкано. Изпи коняка си на един дъх.

— Колега Гиле — каза той тихо, загледан в празната чаша, — твърде дълго продължава всичко това и аз не виждам края му. Тази задуха, това прогресивно затъпяване… Понякога не ми се живее, колега Гиле. Понякога ми се струва, че пламъкът на Комуната е угаснал в нашата Франция… Че свободата е една химера, която, преди да умре, ще погълне и последните мечтатели на тази Земя.

Не бях виждал Сен Сансез толкова мрачен. Той въртеше чашката между пръстите си и тънките черти на лицето му излъчваха безкрайна мъка. Незабелязано прикрих с длан значката на ревера си.

— Сен Сансез, вие изглеждате уморен.

— Аз съм уморен, Гиле. Цялото наше общество е уморено, в това е бедата. Ние не можахме да прекъснем повторението на циклите, не успяхме да излезем от омагьосания кръг… А когато това се случи, хората започват да живеят с часа, с минутата. Духовната умора и пълният стомах раждат примирение… Нашето общество спи, колега Гиле, и този сън може да бъде гибелен, защото…

Той прекъсна фразата си. Погледна ме някак виновно и започна да се облича.

— Ще ме извините, трябва да вървя. Трябва да съобщя на другарите вашата новина.

— Коя новина?

— За оптимизма на мадам Женевиев…

Излязохме. Той взе метрото за към центъра, а аз се запътих пешком към дома.

Улиците имаха празничен вид. От балконите висяха огромни знамена. Тълпата весело се замеряше с конфети и книжни цветя. Дами в трикольорни рокли и с касички в ръцете раздаваха вече картички с лика на Тиберий III и в очите им светеше девствена вяра във величието на Франция. Уличните репродуктори предаваха клетвата на Президента пред Всевишния и Историята. Ажаните се взираха в лицата на гражданите, като преценяваха силата на възторга им и подрънкваха в ръцете си разтворени белезници. В небето на Париж разцъфваха изумителни фойерверки. Те бяха толкова красиви, че аз забравих тъжното лице на Сен Сансез.

Припомних си го късно вечерта. Париж бе заспал с пълен търбух зад спуснатите завеси на прозорците, а аз седях и преглеждах бележките си за моята „История на следващия век“. Припомних си, кой знае защо, лицето на мадам Женевиев, такова, каквото бе в момента, когато тя пресмяташе какво може да купи с допълнителните дванадесет франка годишно… Господи, ето я ръководната нишка! Лицето на мадам Женевиев — лъснало от добри чувства, обнадеждено, почти щастливо!…

Не, разбира се, не атомната война бе най-голямата опасност за човечеството. Същата нощ, аз с трескаво нетърпение нахвърлих първите десет страници.