Емил Манов - Галактическа балада

— ОКТ беше разтурена и всички други профсъюзи бяха вън от законите. Даже на социалистите не им помогна тяхното политиканство… Нашите от метрото напуснаха работа. Два месеца Париж ходеше пешком, понеже и шофьорите напуснаха работа. Президентът, първият французки фюрер, изпрати войска и полиция да заемат метрото. Капралите се научиха да натискат копчетата на електровозите, а в разпределителните станции седяха лейтенанти и полковници. Не се мина без катастрофи, казваха, че десетина хиляди парижани загинали под земята… Ах, мосю Луи, вие сте още дете, не знаете какво е да седиш в къщи без хляб и без един сантим в джоба. Съседите ни носеха по малко храна, това бе все пак Сен Дени, но и те скоро се затвориха в къщи, понеже в отговор на стачката Петте фирми (тогава бяха все още пет) обявиха локаут. И забележете, обявиха го тъкмо в края на месеца, когато се получаваха заплатите… Какво трябваше да правим?

Мадам Женевиев отново преживяваше онези далечни събития. Аз мълчах. Чувствувах се зле. Чувствувах се предател, отрепка, убиец… Мадам Женевиев вдигна към мен добрите си сиви очи и като разтриваше ревматичните си колене, изпъшка:

— А, мерд! Не се измъчвайте, мосю Луи, изглежда, че инак не е могло и да бъде… Даже комунистите, и те не можеха да направят нищо. Два пъти те излизаха на Плас дьо ла Бастий, на Плас дьо ла Репюблик и на Плас дьо ла Конкорд, и ние излизахме заедно с тях, и Шан-з-Елизе на проклетите буржоа и аристократи бе изпълнен с народ. Тълпата се вълнуваше и по „Сен Мишел“, отсам и оттатък моста, Латинският квартал трещеше от вик и рев. Целият Париж беше излязъл на улиците… И какво? Онези камили вдигнаха във въздуха площадите заедно с народа. Техниката надделя. Ние нямахме нито лъчеви пистолети, нито… как ги казваха… атомни топове… такически…

— Тактически — казах аз.

— Да, такива… Ние имахме само нашите души и нашите голи ръце… — Мадам Женевиев сви рамене. Сега тя изглеждаше една развалина. — Ние се надявахме на войниците и капралите от президентската гвардия, те бяха наши братя, те бяха наши синове. Но те натискаха спусъците и се смееха при това. А? Какво ще кажете? Тези лайна бяха обучени, мундщровани, превърнати в машини. И нашите горяха като факли. Стотици, хиляди наведнъж…

Мадам Женевиев си пое дъх. Тя опипа лицето си, сякаш да провери жива ли е. Тя вече не се интересуваше с кого говори и даже има ли някой в стаята.

— Така завърши последната стачка на парижаните, мосю Луи. Моят Етиен и аз останахме живи по едно чудо…

— После?

— После Етиен умря.

— Беше ранен?

Сивите очи на мадам Женевиев ме погледнаха със снизхождение.

— Да, беше ранен. В сърцето.

— Рани в сърцето няма, мадам Женевиев. В такива случаи се умира мигновено.

— Неговата рана беше друга. Той лежеше в леглото си и повтаряше: „Това е невъзможно… Това е немислимо… Другари, къде сте? Вие сте нужни на свободата, приятели… Къде сте?“ И така дни наред. После замлъкна…

Ние седяхме с мадам Женевиев, забравили в коя Франция седим. В тъмния ъгъл на стаичката, навярно под желязното легло нещо дращеше и скърцаше. Това ме върна към реалността.

— Мишка — каза мадам Женевиев. — Отде се навъдиха проклетите, не знам.

— По-тихо — казах аз.

Спомних си, че Президентът много би се разгневил, ако чуеше някой да говори за мишки. Вестниците, радиото и телевизията в един глас и с необикновен възторг поддържаха, че макар и по света все още да има мишки, главно зад Стоманените завеси, в Осмата република те не съществуват.

— Да — рече замислена мадам Женевиев. — Хората някога знаеха да умират за свободата, мосю. Може би, защото още знаеха какво е свобода… И да ви кажа ли, най-добре умираха комунистите. Ето нещо, което и до сега не разбирам. Те не крещяха, те се сражаваха. А когато тъпаците от гвардията дадоха първия лъчев залп и се разбра, че няма да устоим, те започнаха да пеят, И всички забравихме страха и също запяхме… Как може да се забрави страха за живота? А, мосю Луи?

Мадам Женевиев помнеше всичко. Тя не каза нищо за моята значка с лика на Президента, но ми разказа за последния бунт на парижаните.

Такъв човек беше мадам Женевиев. Спомените й помагаха да живее. В бъдещето нямаше никакво доверие. Ех, казваше понякога тя за младото поколение, тези ли сополанковци ще направят нещо? Те работят с ръкавици, тези бедни глупци, през седмицата те имат три свободни дни за плюскане и пиянство, те са се снабдили с жени и телевизори — какво може да се очаква от тях, освен да пълнят нужниците?… Тя беше единствената портиерка в нашия квартал, която полицията не бе успяла да завербува и може би единственият човек във Франция, който си позволяваше да ругае на висок глас правителството: това й минаваше гратис, понеже бе успяла да си създаде славата на „перната“. Пък и кварталният ажан, един интелигент, син на професор от Сорбоната, обичаше да кокетира със своя демократизъм. Той се правеше на глух даже когато мадам Женевиев го наричаше в лицето „смърдяща камила“ и „малко мръсно плъхче“ — дори му правеше удоволствие да слуша нейните ругатни: така той затвърдяваше убеждението, че във Франция само лудите не тачат властта. Да, но останалите жители на квартала не бяха на това мнение и мнозина от тези, които не смееха даже да се намръщят, когато кварталният им плюеше в лицето, впрочем именно те, гледаха на мадам Женевиев като на светица и помежду си я наричаха (шепнешком, разбира се) „нашата стара Жана д’Арк“.