Никълъс Спаркс - Писмо в бутилка

През юли Тереза и Кевин замиха за Флорида и отидоха да се гмуркат край кораловите рифове. Водата там, подобно на тази в Северна Каролина, беше топла, но още по-бистра. Прекараха там осем дни, като се гмуркаха всяка сутрин и се излежаваха на плажа следобед. На път за вкъщи решиха да повторят тази почивка и следващата година. За рождения си ден Кевин поиска да се абонира за списания за подводен спорт. По ирония на съдбата в първия брой имаше материал за плавателни съдове, претърпели корабокрушение край брега на Северна Каролина, сред които беше и един потънал в по-плитки води кораб, до който Кевин и тя се бяха гмуркали заедно с Гарет.

След смъртта на Гарет тя не излезе с нито един мъж въпреки немалкото предложения. Колегите, с изключение на Диана, непрекъснато се опитваха да я запознават с разни мъже. Описваха ѝ ги като хубави и с много качества, но тя любезно отклоняваше всяка покана. От време на време чуваше как някои от тях шепнат зад гърба ѝ: „Не разбирам защо се предава“ или „Тя е все още млада и привлекателна.“ Други, които ѝ влизаха в положението, просто разбираха, че ѝ трябва време, за да се възстанови.

Преди три седмици ѝ се обади Джеб и разговорът му с него я изпрати отново в Кейп Код. Докато слушаше кроткия му глас, с който загрижено я посъветва, че ѝ е време да продължи напред, стените, които бе издигнала около себе си, най-накрая рухнаха. Тя плака почти цялата нощ, но на следващата сутрин знаеше какво трябва да направи. Уреди си да дойде отново тук — без никакви затруднения, тъй като не беше сезон. И тъкмо тогава започна изцеляването ѝ.

Както стоеше на плажа, се запита дали няма да я види някой. Огледа се и видя, че плажът е безлюден. Като че ли само океанът се движеше и тя не можеше са откъсне очи от него — водата изглеждаше бурна и опасна. Мястото нямаше нищо общо с романтиката, която помнеше. Остана загледана дълго време във водната шир, мислейки си за Гарет, докато не чу тътена на гръм, който отекна в зимното небе.

Надигна се вятър и тя почувства, че съзнанието ѝ се понесе заедно с него. Защо, запита се, трябваше да свърши по този начин? Не можа да си отговори. След нов порив почувства Гарет до себе си и ѝ се стори, че приглажда назад паднал върху лицето ѝ кичур. Същият жест бе направил, когато си казаха „сбогом“, и сега още веднъж го почувства. Прииска ѝ се да беше променила тогава много неща, за които толкова съжаляваше…

Сега, сама с мислите си, тя го обичаше. И винаги щеше да го обича. Знаеше го от мига, в който го видя на рампата край яхтата, знаеше го и сега. Нито времето, нито смъртта му щяха да променят начина, по който се чувстваше в момента. Тя затвори очи и прошепна:

— Липсваш ми, Гарет Блейк. — И за миг ѝ се стори, че той я чу, защото вятърът изведнъж стихна.

Първите капки дъжд закапаха, когато тя отвори обикновената прозрачна бутилка, която стискаше здраво в ръце, и извади от нея писмото, което му беше написала снощи, писмото, което бе дошла да изпрати именно оттук. Разгърна го, както бе разгърнала неговото писмо, когато навремето го намери тук. На слабата светлина на отиващия си ден думите почти не се виждаха, но тя го знаеше наизуст. Ръцете ѝ леко трепереха, когато започна да го чете.

Скъпи мой,

Измина една година, откакто седнах с баща ти в кухнята ти. Сега е късна нощ и макар че думите ми идват трудно, не мога да потисна чувството, че е време да отговоря най-сетне на въпроса ти.

Разбира се, че ти прощавам. Прощавам ти не само сега. Простих ти още, когато прочетох, писмото ти. Нямах друг избор в сърцето си. Достатъчно мъчително беше, че веднъж те напуснах, втори път нямаше да е възможно. Обичах те твърде много, за да те пусна да си идеш отново. Колкото и дълбоко да скърбя за това, което можеше да бъде, благодарна съм ти, че дойде в живота ми, макар и за кратко време. Отначало си мислех, че съдбата ни е събрала, за да ти помогна да преживееш, скръбта. Сега обаче, година по-късно, разбирам, че е точно обратното.

По ирония на съдбата аз изпаднах, в същото положение, в каквото беше ти, когато те срещнах, за първи път. Докато ти пиша, се преборвам с призрака на човека, когото обичах и загубих. Сега разбирам по-добре трудностите, през които си минал, и съзнавам колко болезнено ти е било да продължаваш напред. Понякога скръбта ме смазва и макар да знам, че ние никога вече няма да се видим, част от мен иска да те задържи завинаги. На мен ще ми е лесно да го сторя, защото, ако обикна другиго, спомените за теб ще се заличат донякъде. Но тук е парадоксът; въпреки че ми липсваш много, благодарение на теб аз не се страхувам от бъдещето. Защото ти успя да се влюбиш в мен и ми вдъхна надежда, скъпи мой. Ти ме научи, че е възможно човек да продължи да живее, независимо, колко огромна е скръбта му. Ти по свой начин ме накара да повярвам, че истинската любов не бива да се отрича.