Никълъс Спаркс - Писмо в бутилка

Тереза спря да чете. Тихото жужене на хладилника сякаш повтори като ехо думите от писмото:

„Кой мислиш, че изпрати бутилката, която тя намери?“ Облегна се назад, затвори очи и се опита да удържи сълзите си.

— Гарет… — промълви, — Гарет…

През прозореца си чуваше шума от минаващите коли. И бавно продължи да чете.

Когато се събудих, се почувствах празен и самотен. Сънят не ме утеши. Напротив, засили болката в мен от това, което сторих на нас двамата, и започнах да плача. Когато най-накрая се съвзех, вече знаех какво да направя. С трепереща ръка написах две писма — едното е това, което държиш в ръката си сега, а другото до Катерин, в което най-сетне и казвам сбогом. Днес ще изляза с „Хепънстанс“, за да ѝ го изпратя, както правех с предишните. Това ще е последното ми писмо до Катерин. Тя по свой начин ми каза да продължавам, напред, и аз реших, да се вслушам, в думите и. Но не само в нейните думи, а и в предпочитанията на сърцето ми, които ще ме отведат отново при теб.

О, Тереза, съжалявам, толкова много съжалявам, че те нараних. Следващата седмица ще дойда в Бостън с надеждата да установя, че си ми простила. Може би вече съм закъснял, не зная.

Тереза, обичам те и винаги ще те обичам. Уморих, се да бъда сам. Виждам как деца плачат и се смеят, както си играят на плажа, и дойдох, до заключението, че и аз искам да имам деца от теб. Искам да бъда до Кевин, докато възмъжава. Искам да държа ръката ти, и да те гледам как плачеш, когато един ден поведе годеницата си към олтара, искам да те целувам след всяка негова сбъдната мечта. Ще се преместя в Бостън, ако поискаш, защото повече не мога да живея така. Страдам и тъгувам без теб. Докато седя в кухнята си, се моля да ми позволиш да се върна при теб, този път завинаги.

Вече се свечеряваше и сивото небе ставаше все по-тъмно. Макар да препрочете стотици пъти писмото, то пораждаше еднакво силни чувства, както първия път. През изминалата една година тези чувства я дебнеха във всеки момент на бодърстване.

Докато седеше на плажа, тя се опита още веднъж да си го представи как той ѝ пише писмото. Прекара пръст по думите, с мисълта, че ръката му е докосвала хартията. Преглъщайки сълзите си, огледа писмото, както правеше всеки път, след като го прочетеше. На места беше зацапано, сякаш химикалката леко беше потекла, докато е пишел. Имаше шест задраскани думи и тя се вгледа в тях, чудейки се какво ли е искал да напише първоначално. Както винаги, не можа да разбере. Като много неща за последния му ден, и това остана тайна, която бе отнесъл със себе си. Забеляза, че към края на страницата почеркът му трудно се разчиташе, сякаш…

Когато свърши, нави писмото отново, върза го внимателно с конеца, за да изглежда всеки път по същия начин. Пъхна го обратно в бутилката, която остави настрана до чантата си. Знаеше, че когато се прибере, ще я сложи отново на бюрото си, където я държеше непрекъснато. Вечер, когато отраженията от уличните лампи проникваха в стаята, бутилката заблестяваше в тъмнината и обикновено тя беше последното нещо, което виждаше, преди да отиде да си легне.

После взе снимките, които ѝ бе дал Джеб. Спомни си, че след като се върна в Бостън, тя ги разгледа една по една. Когато ръцете ѝ се разтрепериха, ги прибра в чекмеджето и повече не ги погледна.

Но сега отново ги извади и отдели една, която бе правена на задната веранда на къщата му. Загледа я и си спомни всичко за него — как изглеждаше и се движеше, непринудената му усмивка, бръчиците около очите му. Може би утре, каза си тя, ще вземе негативите и ще извади още една увеличена — двайсет на двайсет и пет, за да си я постави на нощното шкафче, както той беше направил със снимката на Катерин. Усмихна се тъжно, съзнавайки дори сега, че едва ли би издържала на това. Снимките ще отидат обратно в чекмеджето, където стояха досега, под чорапите ѝ и до перлените обеци, които ѝ бе дала баба ѝ. Щеше да е болезнено да вижда всеки ден лицето му, а тя още не беше готова за това.

След погребението тя поддържаше спорадична връзка с Джеб — обаждаше му се от време на време да го пита как е. Първия път, когато му се обади, му обясни, че е открила причината, поради която Гарет е излязъл с „Хапънстанс“ онзи фатален ден, и двамата се разплакаха на телефона. С изнизването на месеците обаче те постепенно свикнаха да споменават името му, без да проливат сълзи, а Джеб дори разказваше по някой и друг спомен от детството му или пък припомняше на Тереза неща, които му е говорил за нея по време на дългите им раздели.