Никълъс Спаркс - Писмо в бутилка

— Хайде… зацепи! — прошепна той и усети как първите пипала на паниката се впиват в стомаха му. Прекалено дълго продължи това.

С всяка минута небето ставаше по-черно, дъждът започна да бие странично във вид на гъсти, непрогледни завеси.

След малко щурвалът зацепи най-сетне и лодката започна да се завърта.

Бавно… бавно… Но лодката продължаваше да е силно наклонена на една страна.

С нарастващ ужас Гарет наблюдаваше как океанът се надига около него, за да образува гигантска, ревяща вълна, която препусна право към него.

Нямаше да може да я избегне.

Той се хвана здраво, миг преди водата да се стовари върху корпуса и да изпрати във въздуха дълги ивици бяла пяна. „Хепънстанс“ се наклони още повече и краката на Гарет се огънаха, но ръцете му останаха вкопчени в щурвала. Той отново се изправи в мига, в който нов талаз се разби в лодката.

Водата наводни палубата.

Яхтата се пълнеше с вода, но въпреки това се мъчеше да се изправи в бушуващия вятър. В продължение на минута водата я заливаше със силата на буйна река. След това обаче вятърът най-ненадейно стихна и като по чудо „Хепънстанс“ започна да се изправя и мачтата ѝ постепенно се издигна към абаносовото небе. Рулят отново зацепи и Гарет завъртя силно щурвала, знаейки, че трябва час по-скоро да смени курса на яхтата.

Нова светкавица. Разстоянието се скъси на единайсет километра.

Радиото изпука.

„Повтарям… предупреждение към малките плавателни съдове… очаква се ветровете да достигнат четирийсет възела…

Повтарям… очакват се ветрове от четирийсет възела… дори до петдесет…“

Гарет разбра, че е в опасност. Нямаше начин да овладее „Хепънстанс“ в толкова силни ветрове.

Яхтата продължи да завива, като се преборваше с допълнителното тегло и яростните океански вълни. Водата в краката му беше достигнала ниво петнайсет сантиметра. Или почти толкова.

Ураганният вятър внезапно започна да духа от срещуположната посока, забавяше хода на „Хепънстанс“ и я подхвърляше като играчка. Точно когато лодката беше най-уязвима, една огромна вълна се разби в корпуса ѝ. Мачтата се потопи дълбоко, сочейки към водите на океана.

Този път вятърът не спря дори за миг.

Вледеняващ дъжд плющеше странично и го заслепяваше. Вместо да се изправя, „Хепънстанс“ започна да се накланя още повече с натежалите си от дъжда платна. Гарет отново загуби равновесие, кренът на яхтата пречеше на усилията му да се задържи. Ако друга вълна се разбиеше отново в корпуса…

Гарет не я видя кога се зададе.

Като замах на екзекутор вълната се стовари върху лодката със страхотен грохот, „Хепънстанс“ легна на единия си борд, мачтата и платната ѝ се срутиха във водата. Тя загиваше. Гарет се държеше за щурвала — знаеше, че ако го пусне, ще бъде запратен право във водата.

„Хепънстанс“ поемаше бързо вода и се замята като огромен давещ се звяр.

Той трябваше да стигне до аварийните принадлежности, сред които имаше спасителен сал — това беше единственият му шанс. Стъпка по стъпка, хващайки се за всичко, което можеше, той започна да се придвижва към каютата, борейки се със заслепяващия дъжд, борейки се за живота си.

Нова мълния бе последвана почти веднага от гръм.

Най-сетне той стигна до вратата и натисна дръжката. Вратата не помръдна. Обезсърчен, стъпи здраво, за да блъсне по-силно и отново опита. Тя се открехна и в същия миг водата нахлу вътре. Тогава разбра, че бе допуснал огромна грешка.

Океанът бързо изпълни вътрешността на каютата. Гарет мигом видя, че чувалът с принадлежностите, който обикновено висеше здраво закачен на стената, е под водата. Вече нищо не може да попречи на океана, помисли си той, да погълне лодката.

В паниката си се помъчи да затвори вратата на каютата, но напорът на водата и неудобната му позиция не му позволяваха. „Хепънстанс“ продължи да се накланя бързо. След секунди половината ѝ корпус бе под водата. Съзнанието му отново прещрака.

Спасителните жилетки…

Намираха се под седалките в кърмовата част.

Погледна натам. Те все още не бяха залети.

С големи усилия успя да се хване за страничните леери — единственото останало над повърхността. В това време водата стигна до гърдите му и краката му заритаха в океана. Той се наруга, че не се бе сетил да си сложи спасителната жилетка по-рано.

Вече три четвърти от яхтата беше под водата и продължаваше да потъва.

Преборвайки се с тежестта на вълните и със собствените си натежали като олово мускули, без да се пуска от парапета, той тръгна към седалките. На половината път дотам океанът стигна до врата му и тогава той осъзна, че усилията му са напразни.