Сергей Павлов - Меките огледала

— Откъде е видеозаписът? — попита Андрей.

Копаев го поведе мълчешком в дъното на залата — покрай извитата редица озарени от зелено сияние „Снегири“-исполини. Пръстите на великанските им ръце, отметнати по познат начин малко назад и встрани, стърчаха живописно в метализираните ръкавици. Андрей вървеше след Копаев и си мислеше, че всяка среща с бронзовоухия блондин се съпровождаше неизменно от някаква изненада.

Седнаха в средата на залата — на двуместен диван с облегалки за ръцете.

— Откъде имате всичко това? — Андрей обгърна с поглед великанската редица на „Снегирите“.

— От съдържанието на твоя видеомонитор — каза Аверян. — Не го ли познаваш?

— Познавам го, но аз бях загубил видеомонитора си.

— В твиндека — поясни Аверян. — Беше замръзнал и залепнал за фиксаторите — едва го отлепихме.

— Ясно… Никога не бих и помислил, че един битов видеомонитор може да даде такова качество на изображението и да има такъв широкоъгълен режим на работа.

— Той не може — това е моя работа — възрази Аверян. — Не без помощта, разбира се, на висококоректурните устройства. Трябваше много да се потрудя, но затова пък има резултат! И на теб ще ти бъде по-лесно.

— В какъв смисъл?

— Нямаш ли намерение да ни обясниш всичко това?

— А какво трябва да обяснявам? Очите ми там виждаха съвсем както твоите тук сега.

— Моите очи виждат тълпата твои ефимери — отбеляза Копаев — и ми е интересно да узная как успя да ги наплодиш толкова много!

— Мои ефимери ли?… Сигурен ли си?

— О, велики Космосе! Да не би да са мои! Всеки има индекса и номера на твоя скафандър: АН-12 ДКС №1. Дори оттук се вижда.

— А името на кораба? Защо е „Лунна дъга“?

— Мислил си сигурно там за „Лунна дъга“, така ли е?

— За „Лунна дъга“ е невъзможно да не се мисли. Особено там — Андрей премести погледа си върху светлозелената кула на двайсет и пет метровия гигант. — Аверяне, ти по-добре се ориентираш от мен в генеалогията на ефимерите…

— Искаш да ме попиташ чий образ е бил скрит зад стъклото на хермошлема ли?

— Да.

— Разкажи ми при какви обстоятелства се надигна срещу врага тази страшна войска.

Андрей му разказа.

— Ясно… — провлачи Копаев, но веднага сам се поправи: — Ясно е само едно: твоят единствен нормален ефимер — да го наречем Н-ефимер — е попаднал в някаква възпроизвеждаща среда, която е изиграла ролята на размножителен агрегат. И в резултат — ето ти цяла армия производни. Да ги наречем П-ефимери.

— Ти не ми отговори на въпроса.

— Възможни са два варианта: в скафандъра може да е било копието на Николай Асеев или твоето. Има ли голямо значение кое точно?

— Няма — каза сухо Андрей.

— Ти искаш твърде много от мен — продължи Аверян. — Лично аз съм склонен да отдам предпочитание на втория вариант. Иначе защо това чуждо пространство, без да се стеснява, високо, из цялата Галактика, може да се каже, е обсъждало интимните факти от биографията ти? Убедително е, нали?

— Не. Защо източникът на интимните факти да е било обезателно копието? Защо да не е оригиналът? Както вече знаеш, и на мен самия ми се случи да бъда известно време в чуждото пространство.

— Твърде много искаш от мен — повтори Аверян.

Андрей го погледна. За осем години и половина Копаев като че ли не бе се изменил външно и му беше трудно веднага да определи какво липсваше на сегашния Копаев в сравнение с предишния, който там, на парапета на басейна, умееше с ловкостта на делфин да заобиколи какъвто и да е логически риф… Но явно нещо му липсваше…

— Губиш ловкостта си на функционер на МУКБОПР — помисли на глас Андрей. — Губиш формата си.

— Отдавна нямам нищо общо с МУКБОПР.

— За какво те…? — Андрей имитира звучна плесница.

— За същото, за което и теб сега… — Копаев издуха от дланта си въображаема прашинка. — По-далеч от пилотското кресло. Категорично и завинаги.

— Тук вие много интересно се заблуждавате, млади момко… Извинете, екзоте. Но няма да ви разочаровам.

Очите на Копаев се присвиха от напрежение. „Ама веднага усети — помисли си Андрей. — Интуицията му както преди е наред.“

Стереоизображението на плътния строй на ефимерите-богатири се смени от стереоизображението на грандиозната спирала на пъстро-ламповото съоръжение — границите на залата сякаш се отдръпнаха в заляната със синьо сияние безкрайност.

— Грандиозно нещо — каза Аверян, гледайки ПЛС. — Просто не можеш да повярваш, че се състои само от… Впрочем ти успя ли там на място да разбереш от какво се състои?