Сергей Павлов - Меките огледала

— Благодаря ви, Светлана, за моралната поддръжка, но не е нужно да ме успокоявате. Насочвайки се насам, на среща с вас, за да не плаша много медиците, аз се освободих от чуждородния заряд, като докоснах с двете си длани екрана в гардеробното помещение на моя битов отсек. Но има ли голяма полза от това? Все едно аз нито за миг не забравям за „черната следа“ зад гърба си. Като ви слушам, не мога да не взема предвид, че вие по инерция все още виждате в мене човек и все още ме поставяте на едно стъпало със себе си. Но щом като само чуждородният заряд отново започне да се проявява, вие ще почувствувате монстъра в мен и с отвращение ще се отдръпнете. Аз съм екзот, Светлана. С други думи, аз съм монстър сред вас — нормалните хора!…

— Тук няма хора — каза тихо Светлана. — Тук всички са екзоти.

— Как? И вие ли?

— И аз. И Круглов. И Копаев. С една дума — всички.

— Всичките… Шестстотин петдесет и шест ли са екзоти?!

— Шестстотин петдесет и седем — поправи го Светлана. — Тук има само екзоти…

След прекрасно организираната от специалистите Т-връзка за телевизионната среща с Лилия Андрей напусна спортната зала, без да се преоблича, както си беше в бяло-аления тренировъчен костюм. Погледите на насрещните минувачи го накараха да обърне внимание на вида си и да се върне. Сега мина по друг път: през ветротунела направо в спортната съблекалня — не искаше да пресича пак опустялото и сякаш избеляло след сочните земни краски твърде просторно помещение. В главата му също беше някак си много просторно и празно… Той взе душ и облече непривичната за него униформа на десантчик. Извърши всичко автоматично, без да мисли. Не беше си възвърнал още способността да анализира състоянието си, да размишлява. Обзело го бе някакво странно спокойствие, граничещо със зашеметяване. Пред очите му — където и да погледнеше — блестеше със свежата си зеленина добре познатото им на него и на Лилия кътче в дендрариума, а посред алеята, в нажеженото петно слънчева светлина, стоеше непознато момиче: ни дете, ни девойка, несъразмерно, ъгловато, с изплашено лице и остри колене, като на сърничка. Една минута се разглеждаха един друг. После той го попита нещо — момичето не му отговори. Мълчеше, примижавайки раздразнено от слънцето. Като всеки възрастен, объркан и разтревожен от упорството на детето си човек, той се мъчеше с въпроси да накара Лилия да проговори, но стената на отчуждението между тях изглеждаше непробиваема. Спаси го топката за тренировки. Той я подхвърли в ръцете си, удари я няколко пъти в пода и се постара да придаде на гласа си безгрижна интонация: „Моя топко, веселяк, накъде заскача пак?…“ Стената рухна: Лилия изтича съвсем близо до опънатите през алеята червени лентички (границата на действието на стереоефекта); той се взираше в непознатото лице на дъщеря си и не можеше да пророни нито дума. Нещо бе станало с устните му — не можеше да се застави да говори. Така и не си казаха нищо смислено. Светлана беше права: петдесетте минути изключително скъпа връзка бяха запълнени предимно от разточително дълги паузи. Дванайсетгодишната Лилия се бе много изменила. Сега тя приличаше на братовчедка му Олга и на Валентина едновременно — някаква взривоопасна смесица… Андрей, кой знае защо, се чувствуваше потиснат и разочарован. За петдесетте минути телевизионна среща с Март Фролов той получи от главния темпоролог чудовищен (иначе не можеше и да се каже) товар информация, тежък като ледена планина, но потиснат от тази тежест, все пак почувствува в себе си желание да мисли и да действува. Нищо че товарът на раменете му бе от рода на печалното бреме на легендарния месия, който го бе влачил по прашния път към добре познатия на цивилизования свят близкоизточен хълм. А след телевизионната среща с дъщеря си имаше чувството, сякаш и двамата ги бяха майсторски, хитро излъгали: на него му бяха подхвърлили чужда дъщеря, а на нея — чужд баща… Синовете и дъщерите на Земята отдавна вече, без да се срамуват, използуваха резултатите от умението си да преодоляват смело твърде големи участъци пространство, но с резултатите от преодоляването на времето нещата стояха малко по-зле.

Както се бяха договорили, Копаев го чакаше до централния вход на Форума. Още когато Светлана му каза, че Копаев предлага да се срещнат във Форума, той се учуди, но не попита защо. Малко ли причини може да има, по които функционерът на МУКБОПР… бившият функционер на МУКБОПР да смята за удобно рандевуто под необятния купол на най-голямата зала на бившия кораб. Поздравиха се сдържано, без емоции — сякаш вчера се бяха разделили; с театрално-тържествен жест Копаев изкомандува на автоматиката да разтвори крилата на огромната врата и го покани да влезе пръв. Той погледна в залата и сърцето му неволно заби по-силно. Човек можеше да си помисли, че централният вход на Форума води в една от централните кухини на смерча-феномен…