Джудит Макнот - Сега и завинаги

Само три минути бяха изминали, когато вратите на гостната се отвориха със замах и баба й застана на прага. На лицето й бяха изписани развеселеност, страх и ужас.

— Мила моя — обяви тя, — изглежда, че все пак си поставила Уейкфийлд на колене, макар и неволно.

— Къде е капитан Фаръл? — нетърпеливо попита Виктория. — Не си е тръгнал, пали?

— Не, не, тук е. Разположил се е най-безочливо на дивана ми и очаква освежителните напитки, които бях така щедра да му предложа. Предполагам, че ме мисли за най-безсърдечното същество на земята, защото когато ми съобщи новината си, бях толкова смутена, че му предложих напитка вместо съболезнованията си.

— Бабо! Не разбирам за какво говориш. Джейсън изпратил ли е капитан Фаръл да ме отведе у дома? Затова ли е тук?

— Със сигурност не — повдигна вежди херцогинята. — Чарлз Филдинг го е изпратил, за да ми съобщи скръбната вест за преждевременната ти смърт.

— Какво?

— Удавила си се — поясни старицата. — В реката. Или най-малкото това е сполетяло твоето бяло наметало.

Тя хвърли поглед към Улф:

— Смятат, че този крастав звяр е избягал отново в гората, откъдето е дошъл, преди да го опитомиш. Слугите в Уейкфийлд са в траур. Чарлз е на легло — напълно заслужено, а съпругът ти се е заключил в кабинета си и не пуска никого при себе си.

Виктория едва не се свлече на земята от изумление и ужас. После рязко се обърна.

— Виктория! — извика херцогинята и бързо последва внучката си, която се втурна по коридора и влетя в салона.

— Капитан Фаръл!

Той рязко вдигна глава и се втренчи в нея, сякаш виждаше привидение, после погледът му се стрелна към другия „призрак“, който внезапно спря и оголи зъби срещу него.

— Капитан Фаръл, не съм се удавила — каза Виктория, изненадана от изумения му поглед. — Улф, стига!

Ирландецът се изправи на крака, а изумлението бавно отстъпи пред радостта, а после и на гнева.

— Това някаква шега ли е! — каза той. — Джейсън е обезумял от скръб…

— Капитан Фаръл! — властно прокънтя гласът на херцогинята, която гордо изправи дребната си фигура. — Ще ви бъда благодарна, ако се обръщате както подобава към внучката ми. Тя нямаше представа, че те са мислели, че може да е някъде другаде освен тук, където изрично е казала, че ще бъде.

— Но наметалото…

— Някой ме преследваше — мисля, че беше един от онези бандити, за които ми споменахте, затова хвърлих наметалото върху седлото на коня ми и го изпратих по пътеката край реката, за да заблудя бандита.

Гневът изчезна от лицето на капитана и той поклати глава.

— Този някой, който те е преследвал, е бил О’Мейли. За малко не се е удавил, опитвайки се да те спаси в реката, където забелязал наметалото ти.

Виктория отпусна глава назад и затвори очи. Чувстваше се виновна. После внезапно отвори очи и започна да се суети. Прегърна баба си и припряно заговори:

— Бабо, благодаря ти за всичко. Трябва да тръгвам. Отивам у дома…

— Не и без мен, без мен няма да тръгнеш! На първо място за нищо на света не бих пропуснала това завръщане. Не съм се вълнувала толкова от… всъщност няма значение…

— Можеш да ме последваш с каретата — каза Виктория, — но аз ще яздя, на кон ще стигна по-бързо.

— Ще пътуваш в каретата с мен — заповяда й херцогинята. — Предполагам не ти е хрумвало, че когато мъжът ти се съвземе от внезапната радост, може да реагира точно като невъзпитания си пратеник преди малко. — Тя хвърли бегъл поглед към капитана, преди да продължи: — Само че доста по-грубо. Накратко, мило дете, след като те целуне, което вярвам, че ще направи, най-вероятно ще поиска да те убие, защото ще реши, че си му изиграла жестока шега. Затова ще бъда наблизо, за да ти се притека на помощ. — Нортън — извика тя и тропна повелително с бастуна по пода. — Веднага да впрегнат конете ми!

Тя се обърна към капитан Фаръл и царствено заяви:

— Можете да пътувате с нас в каретата. — След което мигновено развали впечатлението, че великодушно е простила грубото му поведение, добавяйки: — За да мога да ви държа под око. Няма да рискувам да известите Уейкфийлд за пристигането ни, за да ни посрещне обезумял на прага.

Сърцето на Виктория биеше лудо в гърдите й, когато каретата спря пред Уейкфийлд. Нито един лакей не се появи да свали стъпалата на каретата и да им помогне да слязат, а от безбройните прозорци, които гледаха към парка, мъждукаха само няколко светлинки. Цялото имение изглеждаше изоставено, помисли си Виктория и тогава с ужас забеляза, че на прозорците на долния етаж висяха черни завеси, а на вратата беше закачен черен венец.