Джудит Макнот - Сега и завинаги

О’Мейли рязко спря коня си до този на Виктория и започна да се озърта тревожно, оглеждайки стръмния бряг зад него и над него в търсене на някаква следа, мислейки, че конят й може би я е хвърлил някъде там.

— Лейди Виктория? — викаше той, докато оглеждаше брега, горите отляво и реката отдясно… където бялото наметало се носеше по водата, закачено за един клон. — Лейди Виктория! — ужасено извика той, скачайки от коня. — Проклетият кон! — запъхтяно говореше той, докато събличаше горната си дреха и ботушите си. — Проклетият кон я е хвърлил в реката…

Бързо нагази в тъмната, буйна вода и заплува към наметалото.

— Лейди Виктория! — извика О’Мейли и се гмурна под водата. След малко изплува, поемайки си задъхано въздух, и отново се гмурна.

Цялата къща беше осветена, когато каретата на Джейсън спря на алеята. Нетърпелив да види Виктория, той бързо изкачи стъпалата пред къщата.

— Добър вечер, Нортръп! — усмихна се той и потупа предания иконом но гърба, подавайки му наметалото си. — Къде е съпругата ми? Всички ли вечеряха вече? Забавих се заради едно колело, което за проклетия се счупи.

Лицето на Нортръп наподобяваше ледена маска, когато прошепна:

— Капитан Фаръл ви чака в салона, милорд.

— Какво е станало с гласа ти? — добронамерено попита Джейсън. — Ако имаш проблем с гърлото, кажи на лейди Виктория. Тя чудесно се справя с такива неща.

Нортръп преглътна и нищо не каза. Като му хвърли любопитен поглед, Джейсън се обърна и се отправи към салона. Отвори със замах вратите.

— Здравей, Майк. Къде е жена ми?

Джейсън огледа уютната стая с тихия огън, който гореше в камината, в очакване Виктория да се появи, но видя само наметалото й на един стол. От него капеше вода.

— Прости лошите ми обноски, приятелю, но не съм виждал Виктория от дни. Нека първо я намеря, а после ще седнем и ще си побъбрим. Сигурно е…

— Джейсън — каза Майк Фаръл, — станала е злополука… Споменът за друга една нощ като тази болезнено проряза съзнанието на Джейсън. Нощ, в която се беше прибрал у дома, очаквайки да види сина си, и Нортръп отново се беше държал необичайно; а Майк Фаръл го чакаше в същата стая. Сякаш за да прогони ужаса и болката, които вече разкъсваха сетивата му, Джейсън поклати глава и отстъпи назад.

— Не! — прошепна, след което гласът му се надигна в измъчен вик: — Не, проклет да си! Не ми казвай, че…

— Джейсън…

— Не смей да ми го казваш! — изтерзано извика той. Майк Фаръл заговори, но извърна глава, за да не гледа нечовешкото страдание, изписано на лицето на приятеля му:

— Конят й я хвърлил от скалата в реката, на около шест километра оттук. О’Мейли тръгнал след нея, но не могъл да я намери. Той…

— Махай се — прошепна Джейсън.

— Съжалявам, Джейсън. Не мога да намеря думи да ти кажа колко съжалявам…

— Махай се!

Когато приятелят му излезе, той протегна ръка към наметалото на Виктория. Притисна го към гърдите си и започна нежно да го милва, след което зарови лице в дрехата. Мъката го разтърси и сълзи, които мислеше, че не е способен да пролее, закапаха от очите му.

— Не — изплака, а после извика в пристъп на безумна мъка.

— Стига, скъпа моя. — Херцогинята на Клермонт потупа Виктория по рамото. — Не мога да те гледам толкова нещастна.

Младата жена прехапа устни, загледана в моравата пред къщата.

— Не мога да повярвам, че съпругът ти още не е дошъл да ти се извини за ужасната измама, която двамата с Атъртън са ти скроили — раздразнено заяви възрастната дама. — Може би не се е прибрал миналата нощ.

Започна неспокойно да се разхожда из стаята, като се подпираше на бастуна си, а живите й очи непрекъснато се стрелкаха към прозореца, сякаш и тя очакваше Джейсън Филдинг да пристигне всеки момент.

— Когато все пак се появи, ще бъда изключително доволна, ако го накараш да падне на колене!

Виктория тъжно се усмихна:

— В такъв случай ще трябва да те разочаровам, бабо, защото мога да те уверя, че Джейсън няма да го направи. По-скоро би се опитал да ме целуне и…

— …и да те придума да се върнеш у дома? — завърши херцогинята.

— Точно така.

— А може ли да го постигне? — Тя наклони побелялата си глава.

Виктория въздъхна, обърна се и облегна глава на рамката на прозореца:

— Вероятно.

— В такъв случай доста се бави. Наистина ли вярваш, че е знаел за писмата на Бейнбридж? Искам да кажа, че ако наистина е знаел, е било твърде безпринципно от негова страна да не ти каже.