Джудит Макнот - Сега и завинаги

— Виктория, почакай! — извика Чарлз, като я видя да тича по коридора към задната част на къщата.

Тя се извърна и извика:

— Стой далеч от мен! Отивам в Клермонт. Достатъчно болка вече ми причини!

— О’Мейли! — отчаян извика херцогът, когато тя избяга навън през задната врата.

— Да, ваша милост?

— Знам, че си чул какво стана в гостната…

О’Мейли, който винаги подслушваше, кимна мрачно, без изобщо да се опитва да отрича.

— Можеш ли да яздиш?

— Да, но…

— Последвай я — нареди Чарлз. — Не зная дали ще вземе карета, или ще язди, но ти я последвай. Тя те харесва и ще те изслуша.

— Господарката няма да е в настроение да изслуша когото и да било и не мога да кажа, че я виня.

— Няма значение, по дяволите! Ако не иска да се върне, поне я последвай до Клермонт, за да си сигурен, че е в безопасност. Клермонт е на трийсетина километра на юг оттук по пътя край реката.

— Ами ако тръгне за Лондон и се опита да избяга с онзи господин от Америка?

Чарлз прокара пръсти през посивялата си коса и категорично поклати глава:

— Няма. Ако искаше да замине, щеше да го направи, когато той я помоли да тръгне с него.

— Но аз не мога да яздя толкова добре като лейди Виктория.

— Няма да може да язди толкова бързо в тъмното. А сега тичай към конюшнята и я последвай!

Виктория вече препускаше с Матадор, а Улф тичаше до коня, когато О’Мейли се втурна към конюшните.

— Чакайте, моля ви! — извика той, но тя не го чу и приведена ниско над коня, го пришпори така, сякаш самият дявол беше по петите й.

— Веднага оседлай най-бързия ни кон! — нареди О’Мейли на един коняр, без да откъсва очи от бялата наметка на Виктория, която изчезваше по дългата вита алея на имението към главния път.

След пет километра бесен галоп Виктория се принуди да намали заради Улф. Вярното куче, което винаги я следваше, тичаше редом с нея с ниско приведена глава, но беше изтощено. Тя го изчака и тъкмо се готвеше да продължи, когато чу тропот на копита зад гърба си и нечии викове.

Не беше сигурна дали не я преследва някой от бандитите, които нападаха самотни пътници нощем, или пък Джейсън, който можеше да се е върнал и да е решил да я настигне. Затова свърна през гората край пътя и препусна сред дърветата, за да обърка преследвача си. Но той пое през гъсталака след нея независимо от усилията й да го заблуди.

Обзета от паника и гняв едновременно, когато излезе от гората, която трябваше да я скрие, Виктория пришпори коня си по пътя. Ако Джейсън беше зад гърба й, по-скоро би умряла, отколкото да се остави да я хване. Неведнъж я беше правил на глупачка. Но не можеше да е Джейсън! Не видя каретата му на алеята, когато тръгна от Уейкфийлд, не я забеляза и преди да свърне по пътя край реката.

Гневът й премина във вледеняващ страх. Приближаваше се към същата река, където се беше удавило някакво момиче. Спомни си разказите на пастора за кръвожадни бандити, които нощем дебнат пътници, и хвърли ужасен поглед през рамо, докато препускаше към един от мостовете над реката. Видя, че преследвачът й се беше изгубил от погледа й зад един завой, но го чуваше да се приближава, да я преследва, сякаш имаше някаква пътеводна светлина. Наметалото! Бялото наметало се вееше зад нея като флаг в нощта.

— О, Боже! — извика тя, докато Матадор прекосяваше моста. От дясната й страна се виждаше пътека, която минаваше край реката, а пътят продължаваше напред. Тя рязко спря коня, слезе от седлото и развърза наметалото си. Молейки се обезумяло планът й да не се провали, Виктория хвърли наметалото си върху седлото, свърна коня по пътеката, която минаваше край реката, и силно го шибна с камшика си по задницата, при което той препусна по пътеката. Заедно с Улф тя изтича в гората над пътеката и се сви в гъсталака, а сърцето й биеше лудо в гърдите. След малко чу тропота на коня на преследвача си по моста. Надникна между клоните, които я скриваха, и го зърна да свива по пътеката край реката, но не можа да види лицето му.

Не забеляза, че Матадор намали ход и спря край реката да пие вода. Наметалото се смъкна от седлото в реката, която го понесе надолу по течението и то се спря в клоните на едно повалено дърво.

Виктория не видя нищо от това, защото вече бягаше през гората край пътя и се усмихваше, тъй като бандитът се беше хванал на най-хитрия номер, на който я беше научил Буйна река. За да заблудиш преследвача си, изпращаш коня си в една посока и продължаваш пеша в друга, към което Виктория хитро реши да прибави и хвърлянето на наметалото върху седлото на коня.