Джудит Макнот - Нещо прекрасно

— Аз? — извика тя. — Как си могъл да си помислиш такова нещо?

— Свидетелката била една прислужница, която работела в имението от време на време. Името й е Джейн. Тя е сложила отровата по нареждане на Бърти. Мисля, че знаеш какво се случи след това.

Александра преглътна болезнено.

— Ти си ме обвинявал и осъждал за това, че съм се опитвала да те убия въз основа на едно такова неоснователно доказателство? Защото съм висока колкото човека, стрелял по теб на Брук Стрийт, и защото една прислужница казала, че сигурно аз съм отровила виното ти?

Джордан потрепна от думите й.

— Направих го въз основа на тези доказателства и въз основа на факта, че Олсън — един от хората на Фокс — те бе проследил два пъти до къщата на Тони. Знаех, че се срещаш тайно с него и това заедно с всичко друго направи доказателствата срещу теб много сериозни.

— Разбирам — студено изрече тя.

Но Джордан си каза, че тя въобще не разбира. Или може би разбираше прекалено добре, помисли си мрачно. Със сигурност разбираше, че бе нарушил обещанието си да й вярва и че неведнъж бе отхвърлял любовта, която тя му предлагаше. Освен това разбираше, осъзна горчиво той, че два пъти бе рискувала живота си, за да го спаси, а в замяна й бе отвърнал с грубост и недоверие.

Джордан се вгледа в красивото й бледо лице. Знаеше, че заслужава омразата и презрението й. Сега, когато тя бе наясно с глупостта и безсърдечността му, той зачака да го прогони от живота си.

Когато тя не го стори, се почувства длъжен да изрече думите, които тя трябваше да му каже.

— Разбирам, че поведението ми беше непростимо — започна отсечено, а гласът му изпълни Александра със страх. — Естествено, не очаквам от теб да искаш да останеш моя съпруга. Щом се почувстваш достатъчно добре да си отидеш, ще ти дам половин милион лири. А ако имаш нужда от повече… — Той замълча. — Ако имаш нужда от повече — повтори, — трябва само да ми кажеш. Всичко мое винаги ще бъде и твое.

Александра изслуша речта му със смесица от нежност, гняв и недоумение. Тя щеше да отговори, но той отново добави:

— Има още нещо което искам да ти кажа… Преди да напуснем Лондон, Филбърт ми разказа как си се чувствала, когато си мислела, че съм мъртъв, и как си реагирала, когато си дошла в Лондон и всичките ти илюзии са били разбити. Повечето от нещата, които си чула, са верни. Въпреки това бих искал да ти кажа, че не съм спал с Елиз Грандю в нощта, когато я видях в Лондон.

Джордан се вгледа в нея. Искаше да запомни лицето й, така че да го вижда в самотните години, които му предстояха. Той я погледна мълчаливо; тя бе всяка негова надежда и всяка негова мечта. Александра бе доброта, нежност и доверие. И любов. Тя бе цъфтящите по хълмовете цветя и смехът, който се носеше по полята. Той пое дълбоко дъх и продължи:

— Филбърт също така ми разказа историята на баща ти и случилото се след смъртта му. Не мога да премахна болката, която ти е причинил, но исках да ти дам това…

Джордан протегна ръка и Алекс видя в разтворената му длан дълга и плоска кадифена кутийка. Тя я взе и внимателно я отвори.

Върху бял сатен с верижка от злато бе най-големият рубин, който бе виждала. Имаше формата на сърце. До него лежеше смарагд, обграден с диаманти — също във формата на сърце. До смарагда имаше блестящ диамант.

Той бе с формата на сълза.

Александра прехапа устни. Вдигна поглед и се вгледа в него.

— Мисля — прошепна тя, опитвайки да се усмихне, — че ще нося рубина в деня на състезанието на кралицата, така че когато вържа панделката си на твоя ръкав…

Джордан я притегли към себе си.

— И след като изрече всички тези неща — прошепна тя, когато той най-накрая откъсна устни от нейните, — мислиш ли, че ще успееш да кажеш „обичам те“? Чакам да го кажеш, откакто започна да говориш и…

— Обичам те — яростно изрече той. — Обичам те — прошепна, заравяйки лицето си в косата й. — Обичам те — простена, целувайки устните й. — Обичам те, обичам те, обичам те…

Джордан се загледа удивен в мъничкото личице на сина си. Докато държеше детето, той реши да му даде родителски съвет:

— Някой ден, сине, ще си избереш съпруга и е важно да знаеш как да го направиш, затова ще ти разкажа една приказка. Имало едно време един арогантен и циничен мъж, когото ще наречем… ще го наречем херцога на Хоторн.

Застанала на прага, Александра сдържа смеха си.

— Този херцог бил лош човек, който не виждал добротата в нищо или в никого… особено в себе си. През една съдбовна нощ бил нападнат от бандити и точно когато изглеждало, че ще свърши житейския си път, един рицар с ръждясала броня му се притекъл на помощ. С помощта на рицаря херцогът успял да се спаси от бандитите, но рицарят бил ранен.