Джудит Макнот - Нещо прекрасно

Ръцете на Джордан автоматично я притиснаха, а Бърти се стовари на пода, застрелян от Фокс, а бандита на пода стискаше ръката си, която бе простреляна от Джордан. Всичко се случи толкова бързо, че на херцога му бяха нужни няколко секунди да осъзнае, че Алекс се е отпуснала в ръцете му. Главата й се люшкаше, а от слепоочието й течеше кръв.

— Викайте лекар! — нареди той на Тони и внимателно я положи на пода.

Коленичи до нея, свали ризата си и я накъса на ленти, за да превърже раната на главата й. Преди да свърши, белият лен вече бе напоен с кръв, а цветът на кожата й бе станал пепеляв.

— Боже мой! — прошепна той. — Господи! — Бе виждал мъже да умират на бойното поле безброй пъти. Разпознаваше смъртоносна рана. Взе я на ръце, затича се по пътеката, а сърцето му биеше като лудо, докато си повтаряше: „Не умирай… не умирай… Не умирай…“

С натежало от мъка сърце той изскочи на поляната, понесъл скъпоценния си товар. Без да обръща внимание на уплашените работници, Джордан я положи нежно в каретата на Тони, който очевидно бе казал на някого да я докара.

Една стара акушерка само погледна окървавената превръзка на главата на Александра и бледата й кожа и докато Джордан се качваше на каретата, тя бързо провери пулса на младата жена. Когато се обърна към насъбралите се работници, тъжно поклати глава.

Жената, на която Александра бе помогнала преди година и с която се бе сприятелила, погледна с мъка неподвижното й тяло, докато Джордан потегляше, а по сечището се разнесе хлипане.

Когато доктор Данвърс излезе от покоите на Александра, на лицето му се бе изписало пораженско изражение.

— Съжалявам — рече лекарят на хората, които чакаха в коридора. — С нищо не мога да й помогна. Няма надежда.

Старата херцогиня притисна кърпичка към устните си и се отпусна в прегръдките на Тони. Мелъни потърси утеха в мъжа си. Джон Камдън стисна рамото на Джордан, а после отведе хлипащата си жена долу при Роди Карстеърс.

Лекарят каза на Джордан:

— Вече можете да влезете и да се сбогувате, но тя няма да ви чуе. В дълбока кома е. След няколко минути… най-много няколко часа ще си отиде тихо. — Джордан го погледна и той бързо добави: — Няма да изпита болка, Джордан, обещавам ви.

Джордан изгледа с омраза невинния лекар и влезе в стаята на Александра.

До леглото й бяха запалени свещи, а тя лежеше бледа като смъртта на белите възглавници. Дишането й почти не се долавяше.

Преглъщайки буцата в гърлото си, Джордан седна до леглото й и се вгледа в обичното лице. Имаше толкова гладка кожа, помисли си с мъка той, и толкова невероятно дълги мигли.

Тя дишаше!

— Не, не умирай! — проплака дрезгаво той, пое отпуснатата й ръка и трескаво потърси пулса й. — Не умирай! — Напипа пулса — едва доловим и слаб, но все пак се усещаше. Изведнъж той започна да й говори: — Не ме изоставяй, Алекс. За Бога, не ме изоставяй! Искам да ти кажа хиляди неща, моля те, позволи ми да ти покажа. Но няма да мога, ако си отидеш. Алекс, моля те, скъпа… моля те, не си отивай. — Чуй ме — продължи, убеден, че тя ще остане жива, ако разбере колко му е скъпа. — Чуй какъв бе животът ми, преди да се появиш… Той бе празен. Сив. И после дойде ти, и изведнъж изпитах чувства, които не подозирах, че съществуват, и видях неща, които преди не бях виждал. Ти не ми вярваш, нали, сладка моя? Но това е истината и мога да ти го докажа. — Гласът му потрепери от сдържаните сълзи и Джордан изрече: — Цветята на ливадата са сини, онези до потока са бели. А розите на арката при градините са червени.

Вдигна ръката й и я притисна към бузата си.

— Но това не е всичко, което забелязах. Забелязах, че сечището, където е паметната ми плоча, прилича на онова, където проведохме шеговития си дуел преди година. Скъпа моя, има и нещо друго, което трябва да ти кажа… Обичам те, Александра. — Той се задави от напиращите сълзи и продължи шепнешком: — Обичам те и ако умреш, няма да мога да ти го кажа. — Хоук отчаяно стисна още по-силно ръката й.

— Александра, да не си посмяла да ме оставиш! Ако го направиш, ще изхвърля Пенроуз. Кълна се, че ще го направя. И то без препоръки. Ще го изхвърля на улицата, чуваш ли ме? И после ще изритам и Филбърт. Пак ще направя Елизабет Грейнджърфийлд своя любовница.

Минутите се превърнаха в часове, но той не спираше да й говори. Ту я умоляваше, ту я заплашваше, а когато загуби надежда, започна да я ласкае:

— Помисли за безсмъртната ми душа, съкровище. Тя е черна, а без теб със сигурност ще си върна старите навици.