Джудит Макнот - Нещо прекрасно

Госпожа Лорънс спря да крачи нервно из стаята и сърди го изгледа дъщеря си:

— Струва ми се, че непрекъснато ми противоречиш, но съм твърдо решена да прекратя фарса, в който се превърна животът ни. Синът на Хелмсли е единствената ни надежда — добави и се взря в упоритото момиче на прага на спалнята й. Знам, че никога не сме били близки, Александра, но онзи мъж е виновен, че ти израсна на това диво място, че стана мъжкарана, че яздиш из горите и носиш панталони, че стреляш с пушка и че правиш всичко, което не трябва да правиш.

Неспособна да скрие срама и яда си, Алекс отвърна:

— Ако се бях превърнала в безпомощното, скучно и послушно същество, което копнееш да имаш, досега да сме умрели от глад.

За нейна радост майка й сякаш се притесни.

— Така е, но вече не можем да продължаваме да живеем така. Въпреки усилията ти дължим пари на всички. Знам, че не бях добра майка през последните три години, но най-сетне се осъзнах и трябва да се уверя, че ще се задомиш добре.

— Но аз не обичам Уил!

— И това е само за твое добро. Тогава той няма да те нарани, както баща ти нарани мен. Уил е от добро и заможно семейство. Той няма да се премести в Лондон и да заживее тайно с новото си семейство, залагайки на комар всичко, което притежава. — Алекс се сви от мъка от жестоките думи на майка си и от спомена за предателството на баща си. — Всъщност сме късметлии, че родителите му са толкова строги, иначе той нямаше да те вземе.

— Че с какво толкова съм привлекателна като бъдеща снаха?

Госпожа Лорънс беше шокирана.

— Но ние сме сродени с граф, Александра, и с рицаря в околността.

Когато майка й млъкна, тя сви рамене и рече:

— Отивам у Мери-Елън. Брат й има рожден ден днес.

— Може би наистина ще е по-добре, ако те няма на вечеря — рече майка й и заразресва косата си. — Мисля, че семейство Хелмсли днес ще повдигнат въпроса и мръщенето ти няма да ни помогне особено.

— Мамо — каза Алекс със смесица от съжаление и тревога, — по-скоро ще умра от глад, отколкото да се омъжа за Уил Хелмсли.

Изражението на госпожа Лорънс бе красноречиво — тя не искаше да умре от глад за разлика от дъщеря си.

— Най-добре е тези неща да се решават от родителите. Върви у Мери-Елън, но си сложи рокля.

— Не мога. По случай рождения ден ще организираме турнир като едновремешните.

— Прекалено голяма си, че да ходиш на маскаради с онази ръждясала ризница. Остави я в коридора, където й е мястото.

— Нищо лошо няма в това. Ще взема само шлема, копието, щита и бронята.

— О, ами добре — рече майка й изтощено.

Яхнала стария Тъндър, жребеца с отвратителен нрав, който бе принадлежал на дядо й, Алекс пое към дома на О’Тул. Носеше пушката си в случай, че през пътя притича някое животинче. Не че имаше някакъв шанс да улови дивеч точно този следобед… Дългото копие, затъкнато на стойката, дрънчеше ужасно, блъскайки се в бронята и щита.

Въпреки неприятния разговор е майка й Алекс бе в приповдигнато настроение. Пролетният ден бе прекрасен и чувството на чудно очакване завладя душата й.

Първите цветя бяха избуяли и радваха окото с пъстротата и красотата си. Ароматът им бе упойващ. В покрайнините на селото имаше малък хан. Алекс познаваше всички в околността, затова вдигна визьора на шлема си и весело помаха на господин Тилсън, ханджията.

— Добър ден, господин Тилсън — извика тя.

— Добър ден, госпожице Алекс.

Мери-Елън и шестимата й братя бяха пред схлупената къщурка на семейството. Играта на сражаващи се рицари вече бе в разгара си.

— Александра — извика четиринайсетгодишния Том, възкачил се гордо върху стария кон на баща си. — Време е да премерим сили.

— Не, първо трябва да се дуелираме — прекъсна го тринадесетгодишният му брат. — Този път ще те победя, Алекс, упражнявах се ден и нощ.

Засмяна, тя слезе от коня син прегърна Мери-Елън, сетне двете се впуснаха в игрите, които се организираха на всеки рожден ден на някое от седемте деца на семейство О’Тул.

Следобедът мина във весели игри, смях и ведра глъчка у голямото сплотено семейство — нещо, за което Александра като единствено дете винаги бе мечтала.

Когато се качи на коня и си тръгна за дома, тя бе щастлива и уморена, а стомахът й беше пълен е обилната вечеря на госпожа О’Тул.

След като подмина хана, тя реши да подкара Тъндър по гористата пътека, която след малко повече от километър пресичаше главния път. Тогава забеляза няколко коня, завързани в двора на хана, чиито прозорци още светеха, а отвътре се чуваше песен.