Джудит Макнот - Нещо прекрасно

Три седмици след кончината на Джордж Лорънс пред дома им бе спряла разкошна карета. В нея бе любимото семейство на баща й — жената и дъщерята, които бяха живели в Лондон с него през последните дванайсет години. Бе държал законното си семейство в провинцията на ръба на мизерията, а за незаконното бе осигурил охолен живот. Дори сега Алекс примигна от мъката, която й причиняваше споменът за срещата й със непознатата полусестра. Момичето бе кръстено Роуз и бе много красиво. Ала не това нарани детската й душа. Сърцето й бе разбито, когато видя златното медальонче във формата на сърце на шията на Роуз. Джордж Лорънс й го бе подарил.

Фактът, че баща й бе избрал да живее с красивото си русо момиченце в Лондон, бе красноречив за Алекс и майка й.

Само по едно нещо двете осиротели семейства си приличаха — господин Лорънс бе починал, оставяйки съпругите и дъщерите си без пукната пара.

Заради майка си Алекс бе загърбила мъката, бе прогонила болката от предателството, опитвайки се да се държи нормално. Ала Фелиша бе обзета от силен гняв. Госпожа Лорънс се бе оттеглила в стаята си, за да подхранва и да разгаря гнева си, и бе оставила всички задължения на Алекс. Две години и половина тя дори не се поинтересува какво става в дома й или в душата на оскърбената й дъщеря. Когато говореше, бе просто за да прокълне съдбата и несправедливостта на живота… и предателството на съпруга си.

Преди около половин година обаче осъзна, че животът й може би не е такъв провал. Откри средството, което да я спаси от бедата, в която бе попаднала — Александра. Дъщеря й щеше да си намери богат съпруг, който да ги спаси от мизерния живот, споходил ги през последните години. Именно това бе причината Фелиша Лорънс да обръща такова внимание на по-заможните и влиятелни семейства в околността. Само една от фамилиите — Хелмсли — обаче бе достатъчно богата, че да задоволи жаждата й. Затова тя се бе спряла на Уил Хелмсли, въпреки че той бе скучен хлапак, смазан от родителите си пуритани.

— Поканих семейство Хелмсли на вечеря — рече госпожа Лорънс в огледалото. — Пенроуз обеща да приготви вкусно ястие.

— Пенроуз е иконом, мамо, не може да очакваме от него да готви като за гости.

— Наясно съм с положението на Пенроуз в този дом, Александра. Обаче той готви по-добре от Филбърт и от теб, затова тази вечер ще трябва да се примирим с неговите умения. И с рибата, разбира се. Никога не съм я обичала много.

Александра, която ловеше рибата и дивеча, се изчерви, сякаш се бе провалила в усилията си да слага трапеза пред странното си семейство.

— Съжалявам, мамо, но напоследък няма дивеч. Утре ще пояздя и ще се помъча да открия нещо по-добро. Но сега излизам и ще се върна късно.

— Късно ли? — ахна майка й. — Но ти трябва да си тук довечера и трябва да се държиш благоприлично. Знаеш колко държат на скромността семейство Хелмсли. Въпреки че душата ми плаче, че след смъртта на онзи мъж трябва да се задоволим с вниманието на един прост земевладелец.

Не бе нужно Александра да пита кой е „онзи мъж“. Фелиша винаги наричаше така покойния си съпруг или пък казваше „баща ти“, сякаш не тя самата, а Алекс бе виновна за избора й на мъж. Фелиша Лорънс се държеше като жертва.

— Тогава не се спирай на него — нежно, но твърдо изрече Алекс. — Защото не ми е нужен Уил Хелмсли, за да не умра от глад, което всъщност въобще не ни застрашава.

— О, ще се омъжиш — отсече майка й тихо и гневно, треперейки от отчаяние и мъка. — И трябва да се държиш като млада дама, каквато всъщност си. Повече няма да се скиташ из горите. Семейство Хелмсли няма да преглътнат скандал, свързан с името на бъдещата си спаха.

— Не съм им бъдеща снаха! — прекъсна я дъщерята, опитвайки се да запази спокойствие. — Презирам Уил Хелмсли и за твоя информация според Мери-Елън, Уил предпочита малките момченца пред момичетата!

Тази новина, която самата Алекс не разбираше напълно, не направи никакво впечатление на майка й.

— Разбира се, че младите мъже предпочитат приятелството на други мъже — рече Фелиша и се изправи несигурно като инвалид, който тъкмо прохожда. — Въпреки че може би това е причината Уил все още да не е отказал сватосването с теб. Александра, трябва да започнеш да носиш рокли, нищо че Уил още не е казал нищо за бричовете ти.

Алекс се овладя с усилие и търпеливо рече:

— Мамо, нямам нито една рокля, която да стига до под коленете ми.

— Казах ти да поправиш една от моите.

— Но мен въобще не ме бива с иглата и конеца…