Джудит Макнот - Нещо прекрасно

— Той ме плесна, плесна ме! — избухна Мери, разтривайки задните си части. После обвинително посочи към стаята на чичо Монти. — Няма да ми причинява това, нито той, нито някой друг! Добро момиче съм, аз съм…

— Тогава се дръж като добро момиче и внимавай какви ги говориш! — скара й се Сара.

Александра въздъхна. Времето на цялото домакинство отново легна на плещите й и мислите за вечери с четирийсет и пет блюда се изпариха мигновено.

— Ще отида да поговоря с него — обеща тя на Мери. — Няма да се повтори — рече и добави с усмивка: — поне ако не се навеждаш пред него. Сър Монтакю е нещо като… познавач на женската анатомия и когато една дама има хубави задни части, той държи да изрази възхищението си.

Думите й успокоиха момичето, а това бе необходимо, защото въпреки неприличното си държание чичо Монти все пак бе рицарят в околностите.

Щом всички излязоха, Сара мрачно се взря във вестника.

— Нещо прекрасно ли… — измърмори с горчивина, мислейки си за седемнайсетгодишното момиче, което смело носеше цяло домакинство на плещите си, без да може да разчита на полуслепия си лакей и полуглухия си иконом. Тя с възмущение си помисли за семейството на Александра, което бе не по-малко бреме от слугите. Прачичо й Монтакю Марш, макар че бе добър човек, никога не изтрезняваше, но и никога не бе достатъчно пиян, чеда пропусне възможността да докопа всяко същество, носещо пола. Госпожа Лорънс, майката на Александра, която трябваше да поеме задълженията си след смъртта на господин Лорънс, бе прехвърлила всичко на дъщеря си. Тя бе и най-тежкият товар, който Алекс трябваше да носи.

— Чичо Монти — повика го Алекс, когато влезе в стаята на чичото на баща си. Двете с майка й го бяха приели преди две години, когато никой от по-близките му роднини не го искаше в дома си.

Едрият джентълмен седеше пред слабия огън. На една табуретка бе вдигнал краката си, тъй като подаграта отново го мъчеше.

— Предполагам, че си дошла да ми се караш заради онова момиче — изфъфли той и я измери с поглед.

Толкова приличаше на непослушно инатливо дете, че на Алекс й бе трудно да бъде строга.

— Да — призна тя с усмивка. — Освен това дойдох, за да открия къде си скрил бутилката с контрабандна мадейра, която приятелят ти, господин Уотърли, донесе вчера.

Чичо Монти се опита да изрази възмущение:

— Кой твърди, ако смея да попитам, че такава бутилка въобще съществува?

Той впери очаквателен поглед в племенницата си, докато тя претърсваше стаята за алкохола — под възглавничките на канапето, под дюшека и в комина. След като не откри виното, отиде при чичо си и го помоли:

— Дай ми го, чичо Монти.

— Кое? — попита глуповато той и се размърда, защото бутилката му пречеше да се настани по-удобно. Александра забеляза това и се засмя.

— Бутилката мадейра, върху която си седнал, ето кое.

— Искаш да кажеш лекарството ми. Доктор Бийтъл ми препоръча да го пия, когато болката от старата ми рана се обади.

Алекс се загледа в зачервените му очи и в поруменелите бузи, преценявайки колко е пил. Протегна ръка и настоятелно рече:

— Дай бутилката, чичо. Мама е поканила гости за вечеря и иска и ти да присъстваш. Трябва да си трезвен като…

— Ще трябва да съм в състояние да изтърпя тези сноби. Казвам ги, Алекс, мило момиче, от тях ме побиват тръпки. Добродетелите са за светците, а светците не са подходяща компания за мъже от плът и кръв.

Тя обаче не отдръпна ръка и старецът въздъхна примирено, и извади изпод себе си полупразната бутилка с вино.

— Добро момче — похвали го девойката и го потупа окуражително по рамото. — Ако още си тук, когато се върна, ще поиграем на вист и…

— Когато се върнеш ли? — уплашено извика той. Пали няма да излезеш и да ме оставиш сам с майка ти и нейните непоносими гости?

— Напротив — весело отвърна Александра и му изпрали въздушна целувка от прага.

Тъкмо минаваше покрай спалнята на майка си, когато Фелиша Лорънс извика с треперлив, но заповеден глас:

— Александра? Александра, ти ли си?

Гневната нотка в гласа й накара Алекс да се подготви за спор заради Уил Хелмсли. Изправяйки рамене, тя влезе в стаята. Госпожа Лорънс седеше пред тоалетната си масичка. Носеше стара, износена и кърпена премяна. Трите години след смъртта на съпруга й се бяха отразили като десетилетия на някога красивото й лице. Мисълта натъжи Алекс. Живата искра, която бе озарявала очите на майка й и бе правила гласа й музикален, сега бе угаснала и изчезнала заедно с красивия махагонов цвят на гъстите й коси. Сега госпожа Лорънс бе с прошарена коса. Александра знаеше, че не само мъката бе погубила живота на майка й. Гневът също бе виновен.