Джудит Макнот - Нещо прекрасно

Алекс тънеше в блажено неведение за онова, което ханджийката виждаше в ситуацията. Херцогът веднага осъзна какво може да хрумне на сърдитата жена и в какво може да обвинят това невинно момиче, което бе на не повече от тринайсет години. Лицето му се изопна, а гласът му отново стана леден:

— Госпожица Лорънс бе ранена в инцидент, който възникна недалеч оттук. Изпратете лекар.

— Не, недейте, госпожо Тилсън — прекъсна го Алекс и седна в леглото, въпреки че й се виеше свят. — Добре съм и искам да се прибера у дома.

Джордан отново се обърна към ханджийката и заговори грубо и рязко:

— В такъв случай аз ще я придружа до дома й, а вие изпратете лекаря няколко километра по-надолу по пътя, където ще открие двама бандити. Те не се нуждаят от помощта му, но той може би ще се погрижи за погребенията им. — Той извади от джоба си визитна картичка, на която със златни букви бе изписано името му. — Ще се върна след това, за да отговоря на всички въпроси, които могат да възникнат.

Госпожа Тилсън измърмори нещо за бандитите и покварата, грабна картичката, изгледа възмутено разтворената риза на момичето и излезе от стаята.

— Май се изненада, че съм момиче — несигурно каза Алекс.

— Честно казано, тази нощ е на изненадите — отвърна той и забрави за госпожа Тилсън. — Много ли ще е нахално, ако попитам какво правеше в гората в онази броня по това време на нощта?

Александра бавно свали крака на земята и се опита да стане, Стаята се завъртя неудържимо.

— Мога да ходя — рече тя, когато мъжът понечи да я вдигне на ръце.

— Но аз предпочитам да те нося — твърдо заяви той и направи точно това. Алекс изпита удовлетворение, когато той мина през кръчмата пред очите на съселяните й, носейки я прашна и ранена на ръце.

След като я настани внимателно в каретата обаче, радостта на Алекс помръкна. Скоро щяха да минат покрай мястото на инцидента в гората.

— Аз отнех човешки живот — измъчено прошепна тя, когато кочияшът подкара колата. — Никога няма да си го простя.

— Аз никога няма да ти го простя, ако не го забравиш — усмихна се той. В полумрака на купето две влажни аквамаринени очи го погледнаха, търсейки утеха, и той реагира машинално. Повдигна момичето и го настани на скута си, приласкавайки разстроеното дете. — Постъпи наистина смело — промърмори той в меките къдрици, които погъделичкаха брадичката му.

Александра пое дъх на пресекулки и поклати глава, несъзнателно притискайки лице в гърдите му.

— Не бях смела, просто бях толкова изплашена, че не се сетих да бягам.

Докато прегръщаше и успокояваше изплашеното момиче, на Джордан му хрумна, че един ден може би ще му бъде приятно да има свое дете. Имаше нещо затрогващо в девойката, която така доверчиво се притискаше в него.

— Защо носеше онази броня? — отново попита той.

Алекс набързо му разказа за рождения ден и за семейството на приятелите си. После го разсмя, хвалейки се с победите си на игрите на празненството.

— Хората извън Моршам не си ли устройват такива турнири? Винаги съм си мислела, че хората са еднакви навсякъде, макар че не мога да бъда сигурна, защото никога не съм напускала селцето. Съмнявам се, че някога ще видя света отвъд Моршам.

Джордан занемя от изненада. Неговите познати бяха пропътували целия свят… Трудно ме беше да си представи, че това весело дете никога няма да излезе от това забравено от бота място. Той сведе поглед към нея и откри, че тя го гледа с приятелски интерес, а не с благоговението, на което бе свикнал. Той се усмихна на мисълта за селските деца, които си устройваха турнири, за да си играят. Колко ли бе различно тяхното детство от това на благородническите деца. Самият той бе отгледан от гувернантки, бе обучаван от частни учители, бе възпитаван винаги да е спретнат и чист и да се държи с превъзходство над останалите хора. Може би децата, които живееха тук и въобще в провинциите, бяха различни, по-добри, по-искрени и по-смели. Също като Александра. Онова, което тя му разказа за живота си, го накара да се замисли дали селските деца не са всъщност по-щастливи. Сетне внезапно му хрумна, че момичето се изразяваше много добре.

— Защо кочияшът те нарече „ваша светлост“? — усмихна се Алекс и на бузата й се появи изкусителна трапчинка.

Джордан извърна поглед от лицето й и рече:

— Обикновено така се обръщат към херцозите.

— Херцозите ли? — разочаровано попита тя, недоволна, че този привлекателен непознат явно живее в съвсем друг свят, което означаваше, че никога повече няма да го види. — Ти херцог ли си?