Джудит Макнот - Нещо прекрасно

Когато дъщеря й се втренчи с видимо облекчение в нея, госпожа Лорънс загуби търпение. Фелиша я сграбчи за раменете и здраво я раздруса.

— Имаш ли представа какво направи? — изкрещя тя. — А? Нека ти кажа — опетни името си! Клюките вече са плъзнали навсякъде и хората те наричат мръсница. Видели са как непознат мъж те носи на ръце полусъблечена, а после същият този мъж те отнесъл в стаята си в хапа. Половин час по-късно те е изнесъл от гостилницата. Знаеш ли какво си мислят хората сега?

— Че съм пострадала и е трябвало да си почина? — Сви рамене момичето, разтревожено от състоянието на майка си, но не и от думите й.

— Глупачка! По-глупава си, отколкото бях навремето аз. Нито един достоен мъж няма да те погледне сега.

— Мамо — тихо рече Алекс, опитвайки се както винаги да се държи разумно, — успокой се.

— Не смей да ме поучаваш, госпожичке! — разкрещя се Фелиша. — Той докосна ли те?

Потресена от истерията на майка си, тя невинно рече:

— Знаеш, че ме е докосвал, та нали видя, че ме донесе на ръце и…

— Не по този начин! Пипал ли те е? Целувал ли те е? Отговори ми, Александра!

Алекс реши, че е настъпил моментът, в който ще измени на принципите, на които я бе учил дядо й, ала госпожа Лорънс веднага забеляза зачервеното й лице.

— Пипал те е, нали! Личи си по физиономията ти! — Фелиша се изправи и закрачи из стаята. Алекс бе чувала за разстроени жени, които си скубят косите. Уплаши се, че майка й ще направи точно това.

Скочи от леглото бързо и положи ръка на рамото на Фелиша, за да спре безцелното й щуране.

— Мамо, моля те, не се разстройвай така. Недей. Нищо лошо не сме направили.

Вбесена, Фелиша изскърца със зъби.

— Ти може би не знаеш, че онова, което сте направили, е нередно, но онзи мръсник го е знаел. Боже, колко го мразя! — извика и неочаквано стисна Алекс в задушаваща прегръдка. — Вече не съм сляпата глупачка, която бях. Позволих на баща ти да се забавлява с нас и после да ни зареже, но няма да позволя на Хоторн да постъпи по същия начин. Той те съсипа и ще го накарам да си плати, ще видиш! Ще го принудя да постъпи почтено.

— Мамо, моля те! — извика девойката и едва се измъкна от ръцете й. — Нищо не е направил, наистина. Просто ме прегледа да види дали имам счупени ребра. После ме целуна по челото за сбогом. Това не може да е толкова лошо.

— Той съсипа репутацията ти, като те заведе в хана! Унищожи шансовете ти да се омъжиш за почтен мъж! Сега вече никой няма да те погледне. Щом стъпиш в селото, всички ще те одумват. Ето за това той трябва да си плати скъпо. Когато снощи се е върнал в хана, е оставил адреса си на лекаря. Трябва да го открием и да му поискаме сметка.

— Не! — изкрещя Алекс, но майка й беше обсебена от мисълта да отмъсти за злочестата си съдба…

— Не се и съмнявам, че ще очаква да го потърсим — горчиво заяви Фелиша. — Особено сега, когато знам какъв фарс е била миналата нощ.

Овдовялата херцогиня на Хоторн отправи към внука си студена усмивка и изучаващ поглед. Въпреки че бе на седемдесет, тя още беше красива жена с бадемови очи, бяла коса, царска осанка и непоклатимо самообладание.

Жестовете й бяха спокойни и премерени, думите й — добре премислени, макар че таеше в себе си жестока мъка. Вече бе погребала съпруга си и синовете си. Самообладанието и контролът, които си налагаше, обаче бяха така непоклатими, че дори най-близките й не бяха сигурни дали бе обичала синовете си и дали те й липсват. Влиянието й в обществото бе така силно, че никой не смееше дори да заговори на тази тема с нея.

Сега, когато по-големият й внук седеше срещу нея и спокойно й разказваше как са го нападнали двама главорези, тя седеше и слушаше мълчаливо.

Братовчедът на Джордан обаче не направи усилие да скрие чувствата си. Антъни повдигна чашата си с бренди и присмехулно рече:

— Джордан, признай си, истината е, че си искал да прекараш още една вечер с твоята балерина… ъ-ъ-ъ, извинявай, бабо — със закъснение се досети той, когато възрастната жена го стрелна със смразяващ поглед. — Но нали не очакваш да повярваме, че те е спасило едно дванайсетгодишно момиченце?

— Напротив.

Херцогинята мълчаливо следеше разговора между двамата си внуци. Джордан и Антъни бяха близки като братя, но различни като деня и нощта. Джордан повече приличаше на нея самата — хладен, резервиран. А тъни обаче бе като отворена книга и неприлично добродушен. Той имаше двама напълно отдадени на него родители, които го обожаваха, докато Джордан не знаеше какво е родителска ласка. Тя одобряваше повече Джордан и никак не харесваше безгрижието на Антъни. Неодобрението бе единственото чувство, което си позволяваше да покаже пред останалия свят.