Джудит Макнот - Нещо прекрасно

— Стана точно както ви разказах, въпреки че гордостта ми е накърнена от този факт — заговори младият мъж отново, докато пълнеше чашата си. — В единия миг гледах право в дулото на пистолета, в следващия се появи тя — изскочи от гората, яхнала стар кон, нахлупила шлем със спуснат визьор, стиснала копие в едната и пушка в другата си ръка. — Той замълча, доля си още от любимия си портвайн и се настани в креслото си. Сетне делово довърши описанието на снаряжението на Александра: — Бронята беше ръждясала, а къщата й е като появила се от ужасен готически роман — паяжини по гредите, избелели гоблени, скърцащи подове и влажни стени. Икономът й е глух, а лакеят е сляп като прилеп, чак се блъска в стените, има и един чичо, пияница, който се нарича сър Монтакю Марш…

— Интересно семейство — измърмори Антъни. — Нищо чудно, че и тя е толкова… необикновена.

— Иначе щеше да е тесногръда — сухо отвърна Хоторн. Херцогинята, чийто живот бе подчинен на религията и приетите от обществото правила, изгледа гневно големия си внук.

— Кой твърди подобни глупости?

— Александра Лорънс.

— Много странно! — възкликна Тони и внимателно се вгледа в усмивката, която се появяваше на лицето на братовчед му, когато говореше за момичето. Джордан не се усмихваше често, освен ако усмивката не бе прелъстителка или цинична, и рядко се смееше. Баща му го бе учил, че сантименталността е отвратителна и забранена. Също и всичко, което прави уязвим един мъж. Дори и любовта.

— И как изглежда тази невероятна жена? — попита братовчед му, нетърпелив да разбере още нещо за момичето, което така силно го бе впечатлило.

— Дребничка е — рече Джордан и си припомни засмяното личице на девойката. — И е прекалено слаба. Усмивката й може да разтопи и стоманата, а очите й са невероятни. Приличат на огромни аквамарини. Щом ги погледнеш не можеш да откъснеш очи от тях. Образована е въпреки ужасяващата къща, в която живее. Тя е много ведро и весело момиче.

— И смело очевидно — добави Антъни.

— Ще й изпратя банков запис, задето ми спаси живота. Бог ми е свидетел, че парите няма да са им излишни. От онова, което ми каза, и от всичко, което премълча, ми стана ясно, че на плещите на Александра лежи цялото домакинство. Тя със сигурност щеше да се обиди, ако й бях предложил парите снощи, затова и не го направих. Но сега ще й ги пратя, това ще улесни живота й.

Старицата презрително изсумтя, все още потресена от изявлението на госпожица Лорънс за правилата.

— Бедните винаги са лакоми за пари, Джордан, без значение каква е причината да им ги дават. Изненадана съм, че още снощи не се е опитала да измъкне нещо от теб.

— Станала си цинична — подразни той баба си. — Но за това момиче грешиш. Тя е невинна и не е алчна.

Стреснат от тези думи на братовчед си, който имаше пословично лошо мнение за жените, Тони шеговито подхвърли:

— Защо след две-три години не й хвърлиш още един поглед?

— Антъни! — ледено го предупреди херцогинята. — Не и в мое присъствие, ако обичаш!

— Дори не ми е хрумвало да я откъсна от средата й — заяви Джордан напълно глух за думите на баба си. — Александра е като перла, няма да издържи и един ден в Лондон. Не е достатъчно силна, а и няма амбиции. Тя… — Той замълча и погледна иконома, който тъкмо влече в стаята. — Да, Рамзи, какво има?

Рамзи се изпъна като генерал, свъсил вежди от недоволство и раздразнение.

— Дошли са три лица, ваша светлост, които настояват да се срещнат с вас — обяви. — Пристигнаха с карета, която е неописуема, теглена от кон, който дори не заслужава да се нарече така, а дрехите им са…

— Кои са те? — нетърпеливо го прекъсна Джордан.

— Мъжът твърди, че е сър Монтакю Марш, а двете дами са госпожа Лорънс и госпожица Лорънс. Казаха, че са тук да си приберат дълга, който имате към тях.

Думата „дълг“ жегна Джордан и той свъси вежди.

— Въведи ги — нареди рязко.

Съвсем нетипично за нея херцогинята си позволи да хвърли поглед на внука си, с който сякаш му натякваше: „Нали ти казах?“

— Госпожица Лорънс е не само алчна, но и злоупотребява. Представяш ли си само, да дойде тук и да настоява да й върнеш дълга!

Без да отвръща на баба си, младият мъж прекоси стаята и седна зад дърворезбованото бюро в другия край на дневната.

— Няма причина нито един от вас да присъства. Ще се оправя сам.

— Напротив — студено го сряза старицата. — С Антъни ще присъстваме на срещата, в случай че тези хора се опитат да те изнудят.

Впила очи в гърба на иконома, Александра следваше майка си и чичо си. Беше ужасена и мъката й се увеличаваше безкрайно от разкоша, в който гънеше Роузмийд.