Джудит Макнот - Ад и рай

— Каква ти смелост, нищо подобно — отвърна Иън и си спомни откровеността й. Докато повечето момичета на нейната възраст се изчервяваха и превземаха, Елизабет Камерън го помоли още при първата им среща да танцува с нея. Същата вечер беше готова да се сбие с мъжете в игралния салон; на следващия ден рискува репутацията си, за да се срещне с него в горската хижа. И както го определи по-късно в зимната градина, всичко това било само един каприз, „малък неделен флирт“. Оттогава тя навярно си бе позволявала доста капризи, в противен случай чичо й нямаше да изпраща писма с предложения за брак. Само така можеше да си обясни постъпката му, която порази Иън с крещящата си липса на такт и добър вкус. Имаше още една възможност — отчайваща необходимост от богат съпруг, но той я отхвърли. Когато се запознаха, Елизабет се обличаше с великолепни, много скъпи тоалети и там, на приема във вилата, бе поканен елитът. И от слуховете, които дочу след онзи фатален уикенд, подразбра, че тя се движи в най-висшите кръгове според добрия тон и според ранга си.

— Чудя се къде ще се дянат — продължи да умува Джейк, леко смръщен. — Скитат насам и вълци, и какви ли не други зверове.

— Нито един уважаващ себе си вълк няма да се осмели да застане пред нейната гувернантка — изръмжа Иън, но се чувстваше леко неспокоен.

— Охо! — разсмя се Джейк от сърце. — Значи е такава, а пък аз си помислих, че и двете са дошли да те ухажват. Лично аз няма да склопя очи от страх, ако старата е до мен в леглото.

Иън не го слушаше. Лениво отвори писмото, като добре знаеше, че Елизабет Камерън не е толкова глупава, че сама да го напише със своя детски, безобразно грозен почерк. Първата му мисъл бе, че е наела някой да й го напише… но после думите стигнаха до съзнанието му, бяха странно познати, защото сам ги бе продиктувал:

Идеята ви е чудесна. Заминавам за Шотландия на първи, следващия месец и повече не мога да отлагам пътуването си. Ако желаете, във всички случаи можем да се срещнем там. Прилагам карта как да стигнете до къщата.

— Господ да му е на помощ на този глупав нещастник, ако ми се мерне пред очите! — разярен каза Иън.

— Кой да не ти се мярка?

— Питър!

— Питър ли? — прозина се Джейк. — Твоят секретар! Оня ли, дето ти обърка всички писма и ти го уволни?

— Бих го удушил! Това е писмото за Дикинсън Върли, а той го е изпратил на Камерън.

Иън страшно се ядоса. По никакъв начин не искаше да вижда Елизабет Камерън, никога повече в живота си не искаше да я среща, но не можеше да си позволи две жени да прекарат нощта навън в карета или там с каквото са дошли, след като по негова вина са тук.

— Върви да ги доведеш!

— Аз ли? Що аз?

— Защото — кисело отвърна Иън и прибра пистолета в едно чекмедже — започва да вали и защото ако не ги доведеш, ще трябва ти да готвиш.

— Щом се налага да тичам след оная жена, трябва да глътна нещо по-силничко. Те влачеха един голям куфар, така че не са стигнали много далече.

— Сами го влачеха пеша! — изненада се Иън.

— Що, ти как си помисли, че са се изкатерили дотук?

— Бях прекалено бесен, за да мисля.

Когато стигнаха края на горската пътека, Елизабет пусна куфара и се тръшна до Лусинда, емоционално изчерпана. Изтощението, страхът, поражението, чувството на триумф от малкото й отмъщение предизвикаха у нея пристъп на истеричен кикот. Имаше само едно обяснение за поведението на Иън Торнтън — той беше луд.

Елизабет пропъди мисълта за него. В момента се струпаха толкова много непредвидени тревоги, че и през ум не й минаваше какво да прави. Погледна към преданата си компаньонка и по устните й заигра усмивка при спомена за действията на Лусинда в къщата. От една страна, Лусинда не даваше израз на чувствата си, смяташе подобно нещо за изключително непристойно и същевременно по-страховито избухлив човек Елизабет не познаваше. Като че ли тя не смяташе своите гневни изблици за израз на чувства. Без капчица колебание или съжаление изливаше гнева си върху злосторника, правеше го на пух и прах и най-накрая имаше вид на човек, който е притиснал противника си с ботуш на земята.

От друга страна, ако Елизабет покажеше и най-слаб признак на уплаха, тя веднага бе готова да й се притече на помощ.

Елизабет притеснено погледна към небето, където се събираха черни облаци, предвещаващи буря, но за да не я разядоса отново, каза съвършено невъзмутимо:

— Започва да вали, Лусинда.

Тежки капки дъжд заудряха по листата на дърветата над главите им.