Джудит Макнот - Ад и рай

— Права сте — съгласи се бързо.

Оказа се, че Елизабет не бе съвсем права. Пътеката се оказа доста стръмна и куфарът, които бе лек, с всяка стъпка натежаваше. На стотина метра от къщата двете лами за пореден път спряха, за да си починат, после Елизабет решително сграбчи едната дръжка.

— Ти отиваш да почукаш, Луси — задъхано каза, загрижена за по-възрастната жена, — а аз ще донеса това сама.

Госпожица Трокмортън-Джоунс погледна към жалкия им окалян товар и в гърдите й избухна гняв от позорното положение, в което ги бяха поставили. С вид на разярен генерал издърпа ръкавиците си, обърна се кръгом и замарширува към предната врата. Там вдигна чадъра си и похлопа силно с дръжката му.

Зад нея Елизабет упорито тътреше грамадния куфар.

— Как мислите, дали има някой?

Задъхана, тя преодоля последните няколко метра.

— И да има, сигурно са глухи — каза Лусинда и отново започна да удря по вратата, а в къщата ударите проехтя ха като гръмотевици.

— Отворете! — викаше тя и внезапно вратата се отвори, а смаяният мъж на средна възраст, който се показа, получи удар по главата с дръжката на чадъра.

— Господ да ни е на помощ — извика Джейк, хвана се за главата и леко замаян погледна свирепо грозната жена, която го гледаше не по-малко свирепо. Черното й боне бе раздърпано и килнато.

— Нямате нужда от Господ, а от уши — осведоми го жената с кисела физиономия и дръпна Елизабет за ръкава. — Очакват ни — съобщи на Джейк.

По обясними причини той бе втрещен, огледа още веднъж дрипавите прашни дами и реши, че са жените селото, които Иън е наел да им чистят и готвят. Изразът на червендалестото му лице веднага омекна и той се ухили широко. В един миг забрави и прости удара по главата сп.

— Добре дошли, заповядайте — каза, отстъпи и с широк жест показа прашната стая. — С какво ще започнете?

— С топла баня — каза Лусинда, — а след това чай и нещо за хапване.

Елизабет забеляза висок мъж, който се появи от съседната стая, и я прониза неудържим пристъп на страх.

— Не знам дали точно сега искам баня — рече Джейк.

— Не за теб, дръвник такъв, а за лейди Камерън.

Елизабет можеше да се закълне, че Иън Торнтън се вцепени от изненада. Погледна към нея и като че ли искаше да надникне под периферията на бонето й, но тя малодушно бе свела глава.

— Вие искате баня! — съвсем оглупял повтори Джейк, вперил очи в Лусинда.

— Разбира се, но след лейди Камерън. Не стой като истукан — сопна се тя, като го смушка със слънчобрана си в гърдите. — Изпрати слугите долу на пътя, да донесат веднага багажа ни. — Върхът на чадъра бе насочен недвусмислено към вратата, после отново към гърдите на Джейк. — Но преди да свършиш това, уведоми господаря си, че сме пристигнали.

— Неговият господар — чу се язвителен глас зад тях — разбра, че сте тук.

Елизабет се олюля от подигравателния тон и в мига, когато си представяше Иън, паднал на колене от угризения, видя лицето му — жестоко и внушаващо страх. Той не помръдна от мястото си. Небрежно облегнат до вратата, със скръстени ръце я наблюдаваше с присвити очи. До този момент Елизабет си бе въобразявала, че помни точно как изглеждаше, но се оказа, че спомените и не са съвсем верни. Наистина! Широките му рамене опъваха велурения жакет, бяха много по-широки и по-мускулести, отколкото в спомените и, а гъстата му коса бе почти черна. Помнеше сдържаната чувственост и арогантната красота на лицето му, изваяните устни, поразителните очи, но сега забеляза цинизъм в тези златисти очи и безсърдечие в стиснатата челюст — черти, които е била прекалено млада и наивна, за да забележи. Той излъчваше брутална сила и това я накара да се почувства още по-безпомощна. Гледаше този надменен, жесток мъж и недоумяваше дали няма с нещо да покаже, че я бе прегръщал и целувал с прелъстителна нежност.

— Огледахте ли ме добре, графиньо? — попита безцеремонно той. Елизабет остана изненадана от подобно приветствие, но следващите му думи я накараха да онемее: — Вие сте забележителна млада жена, лейди Камерън. Сигурно имате инстинкт на ловно куче, за да ме проследите чак дотук. И сега, след като успяхте, ето вратата. Използвайте я.

Елизабет се опомни от смущението си и я обзе истинска ярост:

— Моля?!

— Чухте ме.

— Бях поканена тук.

— О, как не! — подигра се Иън, но внезапно му мина през ума, че онова писмо, което получи от чичо й, навярно не е било шега и че Джулиъс Камерън очевидно е взел мълчанието му за потвърждение, което бе пълен абсурд. През последните месеци, откакто плъзнаха слухове за богатството му и за вероятното му родство с херцог Станхоуп, свикна да го преследват хора от висшето общество, които преди го бяха оскърбявали. Естествено за него подобно поведение бе досадно, но в случая прие постъпката на Елизабет Камерън като отвратителна.