Джудит Макнот - Ад и рай

— Виж, виж, Уили — подвикна той на брат си. — Виждаш ли туй, дето аз го виждам?

Брат му погледна надолу и зяпна, после се захили с беззъбата си уста при гледката на две дами, с всичките му щуротии — шапки, ръкавици и какво ли не, които префърцунено и доста несигурно бяха кацнали в талигата за сено на Шон Маклиш. Седяха все едно бяха глътнали бастуни, а краката им стърчаха навън.

— Да му се не види — кикотеше се Уил и от високото размаха шапка, приветствайки веселяшки дамите. — В селото рекоха, че Иън Торнтън си дошъл, фащам се на бас, че е тъй и тез нагиздени фусти ще му топлят кревата, щом му се доще.

В щастливо неведение за догадките на двамата зрители, госпожица Трокмортън-Джоунс ядосано и без всякакъв резултат се опита да изтърси пепелта от черната си пола.

— През целия си живот никога не съм била подлагана на подобно изпитание — изсъска тя освирепяла, когато каруцата за пореден път се разтресе и толкова много се наклони, че двете с Елизабет се сблъскаха. — Вие може и да сте зависима в тази история, но аз ще кажа на господин Торнтън какво е мнението ми за идеята му да покани дами в тази дива пустош и също така никога да не намеква, че каретата може да се окаже прекалено широка за пътя.

Елизабет отвори уста да каже нещо за утеха, но точно тогава каруцата залитна така, че чак зъбите им изтракаха, и тя сграбчи страничната дъска.

— От малкото, което зная за него, Луси — най-накрая успя да изрече, когато каруцата се изправи, — той не би се разтревожил ни най-малко от онова, което ни се случи. Той е груб, без капка деликатност… и това е неговото… преимущество.

— О-о-о, стой! — извика селянинът, дръпна поводите на понито и каруцата, скрибуцайки спря. — Ей там, горе на хълма, е къщата на Торнтън — каза и посочи към гората.

Лусинда се загледа с растяща ярост към голямата, но не особено представителна къща, която едва се виждаше зад дебелите стволове на дърветата, после се обърна към злочестия селянин с цялата тежест на своето положение:

— Грешиш, приятелю. Нито един джентълмен с добро положение и здрав разум не би живял в подобно затънтено място. Бъди добър, обърни това разнебитено превозно средство и ни върни в селото, от където дойдохме, за да попитаме отново за посоката. Очевидно е станало недоразумение.

При тези думи и конят, и селянинът извърнаха глави и я погледнаха крайно обидени.

Конят запази мълчание, но на селянина, който през пялото време слушаше сърдитото вайкане на Лусинда, му дойде до гуша.

— Виж сега, милейди — опита се да отвърне той, но тя го сряза:

— Не се обръщай към мен с „милейди“. Госпожица Трокмортън-Джоунс е съвсем достатъчно.

— Аха. Хубаво, каквото и да е, та туй е къщата на Торнтън.

— Не можете да ни изоставите тук! — възкликна тя, когато отегченият стар човек в прилив на енергия, която очевидно го изпълни при мисълта, че най-после ще може да си кара каруцата сам, без неканени гости, взе да сваля куфарите и кутиите за шапки. — Ами ако го няма? — изпъшка тя, докато Елизабет се съжали над възрастния човек и се зае да му помогне при свалянето на един голям куфар.

— Тогава просто ще останем тук и ще чакаме да мине някой друг любезен човек, който да ни вземе — храбро каза Елизабет, но всъщност беше изплашена.

— Не се надайте — каза селянинът, когато тя пусна една монета в ръката му. — Благодарим, милейди, благодарим от сърце. — И той поздрави усмихнато по-младата дама със смайващо красиво лице и лъскава руса коса.

— И защо да не се надяваме? — попита Лусинда.

— Защото — отвърна селянинът, докато се качваше на каруцата си — оттук седмица или две никой няма да мине. Утре ще завали или вдругиден, тъй предугаждам. Оттук не може да мине каруца, кога вали. Ама, виж — додаде, понеже изпита жал към младата госпожица, която бе леко пребледняла, — от комина излиза дим, значи има някои там.

Камшикът му изплющя и той потегли, а двете жени стояха вцепенени, докато нов облак прах не ги задуши. Елизабет се окопити и реши да вземе нещата в свои ръце.

— Луси, ако хванеш този куфар от едната страна, а аз от другата, ще го отнесем до къщата.

— Няма да правите подобно нещо! — ядосано се развика Лусинда. — Ще оставим всичко тук и нека Торнтън да изпрати слугите си.

— Не мога да постъпя така — каза тя, — изглежда по-стръмно, отколкото е, а и куфарът не е чак толкова тежък, така че не е нужно още някой да идва. Моля те, Луси, капнала съм, за да споря.

Лусинда погледна измъченото пребледняло лице на Елизабет и не възрази.