Джудит Макнот - Ад и рай

Все така се усмихваше, но усмивката й угасна, когато две кехлибарени очи приковаха погледа й, Иън Торнтън беше застанал недалеч от стълбището заедно с още няколко мъже и се взираше в нея, а чашата с вино, които тъкмо поднасяше към устните си, така си остана недокосната. Наглият му поглед се плъзна от лъскавата руса коса към гърдите и ханша, чак до сатенените сини бални пантофки, после безцеремонно я погледна право и лицето. Очите му блеснаха от искрено възхищение. Повдигна леко вежда, като че ли да го потвърди, и с незабележим жест я поздрави с наздравица, преди да отпие.

Елизабет успя да запази спокойствие и грациозно продължи да слиза, но пулсът й коварно препусна. Ако друг мъж си позволеше да се държи с нея както Иън Торнтън току-що бе постъпил, щеше да се възмути, а може би и да се развесели. Но вместо това усмихнатите му очи, искрената шеговита наздравица й внушиха чувството, че разговарят интимно за нещо много съкровено, и тя на е вой ред му се усмихна.

Лорд Хауард, братовчед на виконт Мондевейл, я очакваше. Изискан мъж, с приятни обноски, той никога не бе я ухажвал, но те се бяха сприятелили и той се отнасяше към нея с подчертано уважение като към бъдещата виконтеса Мондевейл. До него бе застанал лорд Евърли, един от най-настоятелните поклонници на Елизабет — безразсъден красив млад мъж, който също като Елизабет в много ранна възраст бе наследил титлата и земите си. Но за разлика от нея наред с тях бе наследил и значително състояние.

— Нали ви казах! — възкликна лорд Евърли и й предложи ръката си. — Разбрахме, че ще бъдете тук. Тази вечер сте пленителна.

— Пленителна — като ехо повтори лорд Хауард. После хвърли многозначителен поглед към услужливо поднесената ръка на Томас Евърли и каза: — Евърли, човек обикновено моли дамата за честта да й кавалерства, иначе тя няма да му се довери. — После се поклони на Елизабет, като й предложи своята ръка. — Ще разрешите ли?

Тя се подсмихна и тъй като бе вече сгодена, си разреши да наруши границите на благоприличието.

— Наистина, господа — отговори и хвана под ръка единия отдясно, другия отляво, — надявам се разстоянието между вас да ви спаси от юмручен бой — закачи ги тя, когато тръгнаха. — Приличам на немощна старица, която ако не я придържат от двете й страни, ще рухне.

Двамата джентълмени се разсмяха, също и Елизабет. Точно на тази сцена стана свидетел Иън Торнтън, когато минаха покрай него. Елизабет се сдържаше да не поглежда към него, но точно тогава някой повика лорд Хауард и той се спря. Елизабет не устоя на изкушението и за час от секундата погледна към високия широкоплещест мъж, който стоеше в центъра на групичката. Тъмнокосата му глава бе приведена и изглеждаше погълнат от онова, което му говореше единствената жена сред тях. Дори да бе забелязал, че Елизабет е застанала съвсем близо, не го показа.

— Трябва да си призная — й каза лорд Хауард, когато отново тръгнаха, — че бях малко изненадан да чуя, че ще бъдете тук.

— И защо? — попита тя, като се закле повече да не мисли за Иън Торнтън. Чувстваше се завладяна от непознат мъж, а на всичкото отгоре беше и почти сгодена.

— Защото Шарис Дюмон се слави с прекалена екстравагантност — обясни той.

Елизабет се слиса и насочи цялото си внимание към чаровния русокос мъж.

— Но госпожица Трокмортън-Джоунс, моята компаньонка, никога не е възразявала срещу моите посещения у тях в Лондон. Освен това майката на Шарис е била приятелка на моята майка.

Лорд Хауард й се усмихна утешително.

— В Лондон — подчерта той — Шарис е безупречна. Но извън града нейните соарета се отличават, бих казал, с повече свобода и обикновено са за по-тесен кръг. — Той млъкна, за да вземе от сребърния поднос на един минаващ лакей чаша шампанско и подаде една чаша на Елизабет, преди да продължи: — Не намеквам, че вашата репутация ще бъде накърнена от това, че сте тук. Освен това — шеговито каза — с Евърли сме тук, което показва, че поне някои са от доброто общество.

— За разлика от други нейни гости — прибави презрително лорд Евърли, като кимна към Иън Торнтън, — които не са приети в нито един почтен салон в цял Лондон.

Пламнала от любопитство и тревога, Елизабет не се сдържа и попита:

— За господин Торнтън ли говорите?

— Точно за него.

Тя отпи от шампанското и се възползва от случая да и се вгледа по-открито във високия мъж, който завладя мислите й от първия миг на тяхната среща. Според Елизабет той изглеждаше като всеки джентълмен — елегантен и безупречен. Тъмночервеният жакет и панталоните подчертаваха хубавата му фигура, стояха му идеално, личеше си, че са изработени от някой от най-известните лондонски шивачи. Коприненото шалче бе завързано безукорно, а косата му беше изрядно поддържана. Дори небрежната му поза внушаваше усещане за сила и грация на дискохвъргач, а чертите на лицето му бяха аристократични, с характерните самоувереност и надменност.