Джудит Макнот - Ад и рай

Погледът му се оживи и развесели, тя го погледна по същия начин и усети лекота. Нервността и напрежението й се изпариха. Съвсем неочаквано се почувства свободна, като че ли бяха стари приятели, споделящи тайно едно и също дръзко мнение, но докато той се осмеляваше да изрази своето, тя все още се стараеше да не разкрива нейното.

— А вие?

— Какво искате да знаете за мен?

— Колко предложения получихте?

Тя тихичко и чаровно се изсмя и поклати глава. Да му разказва гордо за завоеванията на своите приятелки бе допустимо, но да се перчи със своите, минаваше всички граници на благоприличието и той го знаеше, Елизабет бе сигурна.

— А този въпрос — с шеговита строгост го смъмри тя — е недопустим от ваша страна.

— Моля за извинение — каза той и придружи извинението си с лек ироничен поклон и едва сдържан смях.

В градината съвсем притъмня и Елизабет реши, че е крайно време да се върне в къщата, но никак не й се искаше да се откъсне от вълшебството на лятната нощ. Загледа се в нощното небе, където заблещукаха звездите.

— Това е любимият ми час — тихичко вметна тя. После плахо погледна към него, за да разбере дали не се е отегчил, но той също наблюдаваше небето, като че ли с интерес.

Тя потърси Голямата мечка и я откри.

— Погледнете — посочи към най-ярката звезда. — Това е Венера. Дали пък не беше Юпитер? Никога не съм съвсем сигурна.

— Юпитер е. А по-отгоре е Голямата мечка.

Елизабет се подсмихна и го погледна иронично.

— За вас, както и за всеки друг може да е Голямата мечка, но на мен всички съзвездия ми изглеждат като големи разпръснати групи звезди. През пролетта лесно намирам Касиопея, но не защото ми прилича на лъв, а през есента — Голямата мечка, но сега те се намират в Стрелец и целият този хаос е извън възможностите ми да го разбера. Вярвате ли, че там някъде има човешки същества?

Той се обърна към нея и я погледна приятно изненадан.

— А вие какво мислите?

— Вярвам, че има. Всъщност струва ми се прекалено самонадеяно да приемаме, че на всичките тези милиони звезди и планети ние сме единствените разумни същества. Също така ми се струва прекалено самонадеяна някогашната вяра, че земята е център на вселената и че небесните тела се въртят около нея. А хората още не са се отблагодарили на Галилей, че опроверга една заблуда. Представете си само какво означава да си изправен пред Инквизицията и да бъдеш принуден да се отречеш от онова, което за теб е абсолютната истина и при това да можеш безпогрешно да я докажеш.

— Откога младите дами — дебютантки изучават астрономия? — заинтересува се той, а Елизабет направи крачка към пейката, за да си вземе чашата с вино.

— Имах на разположение много години, за да чета — отвърна тя чистосърдечно. И без да забележи напрегнатия му от любопитство поглед, взе чашата си и се обърна към него.

— Трябва незабавно да се прибера и да се преоблека. — Той кимна мълчаливо и Елизабет си тръгна, направи крачка, но промени решението си, подвоуми се, но си спомни за облога на своите приятелки и колко много разчитаха те на нея.

— Имам една глупава молба… искам да ви помоля за една услуга — каза неуверено, като се молеше на него също да му е приятно внезапното запознанство. Погледна го плахо усмихната в загадъчните очи и промълви: — Дали бихте могли… по причини, които не мога да споделя… — Тя се обърка и гласът й заглъхна.

— Каква услуга?

Елизабет събра смелост и попита:

— Бихте ли ме поканили на танц тази вечер?

Той не изглеждаше нито шокиран, нито поласкан от тази неприлична молба и тя се взря в стиснатите му устни, за да разгадае отговора.

— Не.

Елизабет се смути от отказа, почувства се унизена, но много повече я порази очевидното съжаление в гласа му и в израза му и тогава долетя смях и очарованието изчезна. За да се спаси от затруднението, което преди всичко не трябваше да допуска, тя повдигна краищата на роклята си с намерение да си тръгне. С неимоверни усилия успя да каже с хладно достойнство:

— Довиждане, господин Торнтън.

Той запрати пурата надалеч и безизразно се поклони.

— Довиждане, госпожице Камерън.

След това веднага си тръгна.

Приятелките й вече се преобличаха за танците, но щом Елизабет влезе в стаята, където те се събираха, разговорите и смехът секнаха отведнъж, като оставиха у нея мимолетното чувство, че обектът на тяхното оживление е самата тя.

— Е, и? — попита Пенелъпи и се разкиска. — Не ни дръж в напрежение. Успя ли да го заинтригуваш?