Джудит Макнот - Ад и рай

С неприятно чувство, че самата тя е обект на някаква злобна шега, Елизабет огледа засмените им лица. Само Валери изглеждаше малко хладна и резервирана.

— Направих впечатление, сигурна съм — притеснено се усмихна, — но не особено благоприятно.

— Но той остана толкова много време с теб — закачи я едно друго момиче. — Гледахме ви от другия край на алеята. За какво толкова си говорехте?

Елизабет усети как я заля топла вълна, която плъзна по страните й при спомена за красивото му лице с бронзов загар и за начина, по който грейваше, когато й се усмихваше.

— Нищо съществено, дори не си спомням.

И наистина бе така. Ясно си спомняше само как коленете й се подкосяваха и как сърцето й се разтуптяваше, когато той я гледаше.

— А как изглежда?

— Красив — замечтано каза Елизабет, преди да се овладее. — Очарователен. Гласът му е завладяващ.

— И без съмнение — изрече леко саркастично Валери — вече издирва брат ти, за да моли за ръката ти.

Идеята бе толкова абсурдна, че Елизабет би се разсмяла от сърце, ако хладната раздяла в градината не я бе засегнала дълбоко.

— Плановете на брат ми са почтени и той няма никакво намерение да прибързва, можете да ми вярвате — с унила усмивка допълни тя. — Страхувам се, че сте изгубили вече залога, защото няма никакъв шанс той да ме покани на танц.

И с извинителен жест тя излезе, за да се приготви за бала, който вече започваше.

Щом се озова сама в спалнята си, безгрижната й усмивка мигом угасна и тя неспокойно се замисли. Седна на леглото, покрито със златист брокат, и се опита да си обясни чувствата, които бе изпитала към Иън Торнтън. При срещата им се изплаши и същевременно се въодушеви, което навярно се дължеше на неговия неустоим магнетизъм. Ето защо така силно бе пожелала да спечели одобрението му и защо се бе смутила, когато не успяваше. Дори в този миг споменът за характерната му усмивка и за обаятелния му поглед я вълнуваха.

Беше се замечтала, но музиката, която долетя от балната зала, я накара да се опомни и тя позвъни на Бърта, за да й помогне да се облече.

— Как ти се струва? — попита тя Бърта след около половин час, като правеше пируети пред огледалото, за да може добре да я огледа бавачката й, преобразена за случая в камериерка на изискана дама.

Бърта скръсти дебеличките си ръце, отстъпи назад, тревожно се вгледа в младата си господарка — по-изискана и като че ли по-различна, и се усмихна. Косата на Елизабет беше прибрана във висок кок, а лицето й бе обрамчено с дълги масури. На ушите й се полюшваха обиците от сапфири и диаманти на майка й.

За разлика от другите рокли на Елизабет, които бяха по-дискретни, всичките с висока талия, тази бе синя като сапфирите, проблясващи на ушите й, и много по-екстравагантна. От лявото й рамо се спускаше дълъг шлейф, а другото оставаше голо. Линията на роклята бе права, но елегантно подчертаваше фигурата й — извивките на гърдите и тънката талия.

— Мисля си — най-накрая продума Бърта, — че е цяло чудо, дето госпожа Портър ви е поръчала такава рокля. Никак не прилича на другите.

Елизабет я погледна развеселена и заговорнически се усмихна, докато си слагаше дългите сапфирено-сини ръкавици.

— Само тази госпожа Портър не е избирала — призна си тя, — а Лусинда не подозира за нейното съществуване.

— Не ми се вярва.

Елизабет отново се огледа изпитателно в огледалото.

— Другите момичета едва са навършили седемнайсет години, а аз само след няколко месеца ще стана на осемнайсет. И още нещо — продължи да обяснява тя, слагайки на лявата си китка върху ръкавицата гривната на майка си от сапфири и диаманти, — опитах се да убедя госпожа Портър, че е глупаво да се прахосват толкова много средства за тоалети, които повече няма да са подходящи за възрастта ми, а тази рокля ще мога да я нося и когато стана на двайсет години.

Бърта заклати глава, та чак дългите връзки на бонето й се разлюляха.

— Съмнявам се, че вашият виконт Мондевейл ще ви разреши да облечете една и съща рокля повече от два пъти, дано преди туй да си я износите — каза тя и се наведе да оправи краищата на роклята.

Забележката на Бърта, че на практика е сгодена, отрезви Елизабет и с това настроение тя тръгна. Перспективата да срещне господин Иън Торнтън повече не я тревожеше, както и отказът му да танцува с нея. Дори престана да мисли за него. С вродена грация тя заслиза по стълбите към балната зала, където някои двойки вече танцуваха, но повечето гости на малки групи разговаряха и се смееха. Преди да стигне края на стълбата, за миг се забави, за да огледа гостите и да намери приятелките си. Бяха съвсем близо, Пенелъпи й махна с ръка и Елизабет им се усмихна.