Джудит Макнот - Ад и рай

— Заминала е за Хейвънхърст — замислено каза Иън и му даде указания как да стигне до имението.

Когато Ларимор си тръгна, той се зае отново с документите, които трябваше да прегледа. Но преди да е прочел и два реда, в кабинета влезе без предизвестие Джордан. В подобно настроение Иън никога не го бе виждал.

— Чел ли си днешния вестник?

Иън не погледна вестника, който приятелят му разтвори пред него, озадачен от сърдития му тон.

— Не, защо?

— Ето чети! — каза му той. — Елизабет е позволила на репортер от „Таймс“ да вземе интервю от нея. — Прочети това! — И посочи кратката статия за Елизабет от някой си господин Томас Тайсън. — А ето отговора на твоята съпруга, когато Тайсън я пита как се е почувствала, когато те е видяла като подсъдим пред себеподобните ти перове.

Озадачен от тона му Иън прочете отговора на Елизабет.

Съпругът ми не беше съден от перовете равни нему. Беше съден само от лордовете на Британското кралство. Иън Торнтън няма равен на себе си.

Иън откъсна поглед от статията, без да реагира на тази невероятно ласкава доброта и интелигентност на нейния отговор, но Джордан нямаше намерение да го остави без коментар.

— Моите поздравления, Иън — изрече той побеснял. — Ти отмъсти на съпругата си със заявление за развод, а тя ти отвърна с публично извинение!

После си тръгна, като го остави да се взира в статията със стиснати зъби.

Така и не можаха да открият Елизабет. Иън се опитваше да я прогони от мислите си, да я изтръгне от сърцето си, но все по-безуспешно. Знаеше, че губи битката, от мига, когато я видя да влиза в залата, където заседаваше Камарата на лордовете.

Два месеца след като тя изчезна, една вечер бе седнал пред камината и се взираше в пламъците, като се опитваше да мисли за деловата среща, която му предстоеше на другия ден. Но в мислите му бе само Елизабет… Елизабет, коленичила сред цветята; Елизабет, застанала до него, се цели с пистолет; Елизабет, която шеговито му се покланя с дълбок реверанс, дължим на кралска особа; Елизабет, която го гледа, сякаш танцува валс в прегръдките му. „Искали ли сте някога нещо много силно, нещо, което е във възможностите ви да го имате и въпреки това се страхувате да го вземете.“

Онази вечер той бе отговорил: „Не.“ Тази вечер щеше да каже: „Да.“ Освен всичко останало, искаше да знае къде е; преди месец се самозалъгваше, че е заради заявлението за развод. Но тази вечер се чувстваше напълно изтощен от душевната битка със себе си. Повече не можеше да се самозалъгва. Искаше да знае къде е, защото му бе необходимо. Дядо му се кълнеше, че не знае къде е; чичо му и Александра знаеха, но отказваха да му кажат.

Иън затвори очи, но да заспи бе почти изключено. И в три часа през нощта се взираше буден в мрака. Без преумората от напрегнатата работа и голямо количество уиски не заспиваше. А дори и тогава лежеше буден, желаеше я и знаеше, че и тя е някъде, лежи будна и го желае, както сама му бе казала.

Тъжно се усмихна, като си я представи как стои на свидетелската банка — сърцераздирателно млада и красива, и как се опитва логично да обясни какво се е случило. И когато не успя, влезе в ролята на непоправима глупачка. Подсмихна се както обикновено, щом си спомнеше за нея през онзи ден. Само Елизабет би се осмелила да застане пред всички лордове в Парламента и след като не успя да ги убеди с разумна логика, смени тактиката и се възползва от собствените им слабости — глупост и високомерие — за да ги победи. Ако тогава не беше толкова бесен, щеше да скочи на крака и да й изръкопляска, защото го заслужаваше. Постъпи както с Евърли. Когато не успя разумно да го убеди, че Иън е невинен и не е мамил в играта, се превърна в безпомощна госпожичка, която тропа с краче и настоява Евърли да изпълни обещанието си към нея.

Макар да я бе обвинил в егоизъм, много добре знаеше, че тя се бе явила, за да го спаси от смъртна присъда.

Когато разумът му се проясни след силната болка и гнева, той по нов начин погледна на случая с Уърдсуърт в сватбения им ден. Ако неговият агент се бе явил при него в същия ден и по същия повод, Иън пак щеше да се ожени, толкова много я обичаше и желаеше.

Освен любовта си към него тя нямаше друг таен мотив, за да приеме предложението му. Може би е искала да спаси и Хейвънхърст, но за да повярва в подобен мотив, трябваше да повярва, че е загубил ума си от целувките й. Но вече не вярваше на сърцето си, а на интелекта си.

С интелекта си съзнаваше, че от всички жени на света само Елизабет му подхождаше във всяко отношение.