Джудит Макнот - Ад и рай

— Пристигна някакъв човек — Ларимор — съобщи той. — Каза, че носи документи, които трябва лично да ви връчи.

Елизабет пребледня.

— Каза ли за какво се отнасят документите?

— Не желаеше да ми съобщи, но аз му казах, че няма да ви безпокоя, ако не зная за какво се отнася.

— И какви са документите? — попита Елизабет, но вече се досещаше.

Бентнър погледна мрачно встрани.

— Заявление за развод.

Младата жена залитна, когато се опита да се изправи.

— Наистина ненавиждам този мъж — извика Александра и подкрепи приятелката си. — Дори Джордан се разгневи от поведението му спрямо теб.

Елизабет не осъзнаваше какво става около нея, беше като парализирана от скръб. Погледна към Бентнър. Знаеше, че ако приеме документите, повече няма да има надежда. Тогава събра цялата си смелост, решена на една последна битка, и каза:

— Предай на господин Ларимор, че не си забелязал кога съм излязла. Кажи му още, че си попитал моята камериерка къде съм и тя ти е казала, че съм отишла да играем карти у — и тя погледна към Александра за разрешение, която веднага се съгласи — херцогиня Хотърн. Измисли каквото искаш, Бентнър, но подробно му обясни по какви причини ме няма вкъщи днес и защо ще отсъствам и утре.

Друг иконом едва ли щеше да се справи лесно с подобна поръка, но Бентнър, който се вживяваше в любимите си романи-мистерии, закима:

— Желаете да го накараме да ви търси, за да се приготвите и да заминете, преди някой да се усети.

— Точно така — каза Елизабет с благодарна усмивка.

— След това изпрати да повикат господин Томас Тайсън от „Таймс“. Предай, че ще му отделя пет минути за интервю тази вечер.

— Къде ще отидеш? — попита Алекс.

— Ако ти кажа, Алекс, трябва да ми се закълнеш, че няма да кажеш на Иън.

— Разбира се, че няма да му кажа.

— И на мъжа си няма да казваш. Той е приятел на Иън. Няма да е честно да го въвличаме в нашата история.

Алекс се съгласи.

— Джордан ще ме разбере, когато му кажа, че съм дала обещание.

— Ще отида — тихичко й довери Елизабет — там, където никога няма да ме потърси. Това е единственото място на земята, където сам той ще потърси мир и утеха, ако наистина почувства нужда от мен и не ме открие. Отивам в дома му в Шотландия.

— Не, не трябва да заминаваш! — възкликна Алекс възмутено. — Щом е толкова безсърдечен, несправедлив…

— Не говори така, Алекс — мило й възрази Елизабет. — Представи се, че Джордан лекомислено те е злепоставил пред целия свят като убийца и в най-критичния момент се е появил на съда в Камарата на лордовете, след като заради него си изтърпяла унижения, обиди, след като си разбила сърцето му и представиш случая като лекомислен каприз! — Алекс не отговори, но гневът й се уталожи, а Елизабет продължи: — Представи си, че от деня на сватбата си ти наистина подозираш, че може да е убиец, и тогава как ще се почувстваш, като си спомниш всички ваши нощи? И ако наистина си представиш всичко това, припомни си, че откакто познавам Иън, винаги се е стремил по всякакъв начин да ми дари щастие.

— Аз… — запъна се Алекс и раменете й се отпуснаха. — Когато разсъждаваш по този начин, всичко придобива друг смисъл. Аз не бих могла да бъда толкова справедлива и обективна.

— Иън — тъжно й обясни Елизабет — ме е научил, че най-успешният начин да победиш противника, е да видиш нещата от неговата гледна точка. — После прибави: — Знаеш ли какво ме попита момчето, което носи пощата, когато ме позна?

Алекс поклати глава и Елизабет виновно призна:

— Попита ме, дали още се страхувам от съпруга си. Много хора никога няма да повярват, че той е напълно невинен. Нали виждаш, че кашата, която забърках, ще има трайни последици.

Приятелката й прехапа устни, за да не се разплаче, и каза:

— Ако не дойде да те вземе до януари, когато ще родя нашето бебе, ще дойдеш ли при нас в Хотърн? Не мога да понеса мисълта, че ще прекараш сред планините зимата съвсем сама.

— Да.

Отпуснат в стола си, Иън слушаше разказа на ядосания Ларимор за безплодните му двудневни усилия да се срещне с лейди Торнтън, за които немалка роля бе изиграл и нейният иконом.

— И след всичко това — избухна дълбоко възмутен адвокатът — се върнах на Промънад Стрийт, за да попитам иконома, но той…

— Ти затръшна вратата под носа — безучастно предположи Иън.

— Не, милорд, покани ме да вляза — продължи Ларимор. — Покани ме да претърся къщата, за да се уверя, че я няма. Напуснала е Лондон — завърши той, като избягваше погледа на работодателя си.