Джудит Макнот - Ад и рай

— Ако смятате — предупреди го херцогът, — че това общество ще прости, ще забрави прегрешението й и ще я приеме само защото възнамерявате да се ожените за нея, Иън, грешите, уверявам ви. Ще пренебрегнат вашето участие в злобната интрига както обикновено, защото сте мъж, при това богат, дори без да споменаваме, че вече сте маркиз Кенсингтън. Когато направите лейди Камерън маркиза, те ще я търпят, тъй като няма да имат избор, но ще я оскърбяват при всяка възможност. Ще трябва да покажем, че високопоставени хора държат на нея, за да разбере обществото, че трябва да я приеме. В противен случай ще се отнасят към нея като към бедната роднина.

Иън би пратил хладнокръвно това общество по дяволите, но по дяволите бе запратена Елизабет и на него му се искаше тя отново да заеме полагащото й се място. Тъкмо си мислеше как да постъпи, когато дядо му твърдо каза:

— Ще замина за Лондон и ще бъда там, когато обявявате годежа.

— Не, не желая — гневно каза Иън. Да престане да мрази дядо си бе разбираемо, но да му разреши да се намесва в живота му или да приеме помощ от него, бе съвсем различно.

— Разбирам — изрече дядо му тихо — защо така бързо отхвърлихте предложението ми. При все това аз не го правя само от благодарност. Има още две други причини: лейди Елизабет ще бъде облагодетелствана неимоверно, ако обществото стане свидетел, че на драго сърце я приемам за снаха и внучка. Само аз имам някакъв шанс да му въздействам. Второ — продължи херцогът, като бързаше да се възползва от предимството си, — докато обществото не ни види заедно в близки отношения поне веднъж, клюките за вашия съмнителен произход ще продължат. С други думи, аз може да съм ви обявил за мой наследник, но преди да се уверят със собствените си очи, няма да повярват нито на вас, нито на вестниците. И сега, ако желаете да се отнасят към лейди Елизабет с уважението, което се полага на маркиза Кенсингтън, Обществото трябва първо да приеме вас в качеството ви на маркиз Кенсингтън. Двете неща са свързани. И всичко трябва да стане без прибързване — подчерта той, — всяка крачка да бъде направена точно навреме. Ако се държим по този начин, никой няма да се осмели да се противопостави — на мен или на вас, и после ще бъдат принудени да приемат лейди Елизабет, а клюките ще заглъхнат.

Иън се колебаеше, вълнуваха го най-различни мисли и чувства.

— Ще си помисля — отговори.

— Разбирам — спокойно изрече херцогът. — Ако решите да приемете помощта ми, заминавам сутринта за Лондон и ще отседна в моята къща там.

Иън стана и се приготви да си тръгне, дядо му също се изправи. Подаде му притеснено ръката си и той колебливо я пое. Ръкостискането на стареца бе изненадващо здраво и продължи доста време.

— Иън — изведнъж промълви доста отчаяно, — ако можех да върна времето назад с трийсет години, никога нямаше да постъпя така. Заклевам ви се.

— Сигурно — уклончиво каза Иън.

— Как мислите — продължи херцогът, — дали някога ще можете напълно да ми простите?

Иън му отговори честно:

— Не зная.

Дядо му кимна и отдръпна ръката си.

— Най-много след седмица ще бъда в Лондон. Кога планирате да пристигнете там?

— Зависи от това колко време ще ми отнеме да уредя отношенията си с бащата на Кристина, да се справя с чичото на Елизабет и да говоря с нея. Ако всичко мине гладко, до петнайсети трябва да съм в Лондон.

С оглупял от притеснение израз Елизабет бе зяпнала Александра Таунсенд. Двете се бяха настанили във великолепния лондонски салон на младата херцогиня, който беше в зелено и кремаво.

— Алекс, това е лудост! — избухна тя обезсърчена и невярваща. — Чичо ми очаква да се прибера до двайсет и четвърти, а днес вече е четиринайсети. Как можеш да ме караш да отивам на бал тази вечер, след като животът ми свършва, а ние не сме измислили никакво решение!

— Може би има решение — заключи Алекс. — И то е единственото, което ми хрумна.

Елизабет широко отвори очи и поклати глава, което недвусмислено подсказа на Алекс да се смили над чувствата й. Девойката бе пътувала от Шотландия до Англия с най-голяма бързина, като се надяваше да вразуми чичо си. Но така и не успя да разговаря с него, защото той радостно я уведоми, че току-що е получил съобщение и от лорд Марчмън.

— Предпочитам да изчакам Марчмън. Титлата му е по-голяма, богатството — също; ето защо по-малко вероятно е той да разпилее моите пари. Писах му и го помолих да ми съобщи решението си до двайсет и четвърти.