Джудит Макнот - Кралството на мечтите

Нямаше човек в армията на Хенри, който би се осмелил да яхне Тор. Което означаваше, че някой друг го е взел.

— Ройс…

Графът на Клеймор се обърна към брат си, когато долови колебанието в гласа му, но вниманието му бе насочено другаде. Той се взираше в земята до краката на Стефан, където се издигаше някаква подозрителна купчина, покрита с листа и клони. Той я разрита с върха на ботуша си и тогава го видя — точно онова сиво, характерно за монашеските наметала. Вълкът се наведе и сграбчи дрехата точно когато Стефан добави:

— Тор не е при другите коне. Навярно момичетата са го взели, без пазачът да забележи.

Ройс бавно се изправи, стиснал зъби, докато гледаше захвърлените одежди, след което изсъска:

— Търсим две монахини, които се движат пеша. Всъщност трябва да търсим двама мъже, които яздят моя кон. — Ругаейки, той се отправи към лагера. Стефан го следваше по петите. Когато мина покрай палатката на заложничките, метна вътре наметалата с жест на отвращение и гняв, след което се насочи към мястото, където държаха конете.

Пазачът, който стоеше на стража, отдаде чест, след което понечи да отстъпи назад, когато забеляза яростта в погледа му. Твърде късно. Вълкът го сграбчи за кожения жакет и го вдигна във въздуха.

— Кой беше на стража тази сутрин?

— А-а-а… аз, милорд.

— Напускал ли си поста си?

— Н-н-не, милорд! — извика той, знаеше какво е наказанието за това — смърт.

Ройс го пусна на земята с отвращение. След няколко минути един отряд от дванайсет мъже начело с Ройс и Стефан препусна по пътя, насочвайки се на север. Когато стигнаха подножието на възвишенията, Вълкът разпореди част от мъжете да претърсят околностите на хълмовете, а той заедно със Стефан, Арик и още петима души се заизкачваха нагоре. Когато превалиха билото, препуснаха с бясна скорост надолу, докато не стигнаха до северния път. Той се разклоняваше на две — на североизток и на северозапад. Ройс даде знак на хората си да спрат и се замисли по кой ли път биха тръгнали момичетата. Ако не беше проклетата кърпичка, която ги бе заблудила, веднага щеше да тръгне на северозапад. При това положение обаче не можеше да изключи възможността девойките да са избрали по-дългия, но за сметка на това по-сигурен път на североизток. Въпреки всичко продължаваше да се съмнява, че те знаят в коя посока се намира замъкът „Мерик“. Погледна небето — след по-малко от два часа щеше да започне да се здрачава. Северозападният път, освен че беше по-кратък, бе и доста по-труден за нощен преход. Две уплашени жени, макар и преоблечени като мъже, по-скоро биха избрали по-лесния и безопасен маршрут, дори и да удължаваше пътешествието им. Взел това решение, Ройс изпрати Арик и останалите мъже да претърсят трийсетина километра от него.

От друга страна, подобна арогантна и дръзка вещица като синеоката дъщеря на лорд Мерик би се осмелила на всичко, за да постигне целта си. Той пришпори коня си и даде знак на Стефан да го последва. Спомни си колко учтиво й бе благодарил за закърпването на дрехите им предната нощ и колко нежно му се бе усмихнала Дженифър, когато прие благодарността му. Тя не знаеше що е страх. Все още. Но когато я хванеше, тази нахалница щеше да разбере какво означава това. Щеше да се научи да се страхува от него.

Като си подсвиркваше весело, Дженифър сложи още съчки в уютно пращящия огън, който бе запалила с помощта на кремъка, получен предната вечер заедно със свещите. От гъстата гора долетя далечен вой и момичето си заподсвирква още по-силно, прикривайки страха си зад усмивката, с която окуражаваше Брена. Заплахата от дъжд бе отминала и сега над тях небето беше обсипано с безброй звезди и украсено с голяма златна луна, за което Джени беше безкрайно благодарна. Дъждът бе последното нещо, от което се нуждаеха.

Непознатият звяр отново нададе вой и Брена се загърна по-плътно в конския чул.

— Джени — прошепна тя, — какво беше това?

— Онзи бухал, дето го чухме преди малко ли?

— На мен по ми прилича на вълк…

— Дори и да не е бухал — започна да я успокоява Дженифър, — нито един див звяр няма да посмее да се приближи до огъня. Гарик Кармайкъл ми каза това една нощ, когато тримата се връщахме от Абърдийн и силният сняг ни принуди да спрем да лагеруваме на открито. Той запали огън и ни каза точно това на нас с Беки.

Мисълта за огъня не спираше да безпокои по-голямата девойка. Чудеше се кое крие по-голям риск — да се изложат на опасността да ги видят, или да бъдат нападнати от вълци. Макар и да се намираха на стотици метри от пътя, не можеше да се отърси от усещането, че преследвачите им ще забележат огъня и ще ги хванат.