Джудит Макнот - Кралството на мечтите

Дженифър тъкмо се изправяше несигурно сред клоните на падналия ствол, когато Ройс скочи в движение от коня си и отиде до ръба на пропастта. Тя отметна косата от очите си и видя, че пред нея няма нищо, освен чернота и ефирен нощен въздух. Преследвачът й бе застанал на ръба на урвата и се взираше в нейните дълбини, а лицето му изглеждаше по-твърдо от гранит. Девойката бе толкова шокирана и объркана, че не направи и най-малкия опит да се възпротиви, когато той я стисна болезнено за ръката и я поведе надолу по стръмния склон.

За известно време Джени не можеше да разбере защо я влачат по урвата, но после си припомни случилото се. Тор! Той търсеше Тор, даде си сметка тя, и погледът й се зарея по назъбения терен, молейки се отчаяно красивото животно да не е пострадало много. Забеляза го почти едновременно с Ройс — неподвижен черен силует, лежащ само на няколко метра от основата на скалистия склон, който беше сложил край както на скока му, така и на живота му.

Ройс внезапно пусна ръката й и Джени остана на мястото си, вцепенена от угризения и мъка за красивото животно, за чиято смърт бе отговорна. Като насън момичето видя как най-свирепият английски воин коленичи до мъртвия кон, гали лъскавата му черна козина и изрича нещо, което тя не можеше да чуе.

От очите й бликнаха сълзи, но когато Ройс се изправи и я погледна, паниката бързо измести мъката й. Инстинктите я караха да побегне, но не беше достатъчно бърза. Той я сграбчи за косата и я дръпна рязко назад.

— Проклета да си! — просъска графът, а очите му пламтяха от ярост. — Конят, който току-що загина заради теб, беше по-храбър и по-верен от повечето мъже, живели някога на този свят! Бе толкова предан, че сам те остави да го убиеш. — Тъгата и ужасът, изписани на лицето й, изглежда, ни най-малко не трогваха похитителя й. — Той знаеше, че отвъд това дърво няма нищо друго освен пропаст, предупреди те за това и въпреки всичко ти позволи да го изпратиш на сигурна смърт!

Като че ли усещайки, че не може да се контролира повече, той я стисна здраво за китката и я повлече нагоре по каменистия склон. Джени осъзна, че причината да я вземе със себе си тук долу беше опасението му да не би да се опита да избяга с другия кон. Тя обаче бе дотолкова зашеметена, че надали би се опитала да стори това. Сега, докато съзнанието й се избистряше, девойката съзря нова възможност. Графът тъкмо я вдигаше на коня, когато тя грабна поводите и се опита да пришпори животното. Планът й обаче се провали, понеже Ройс се метна без особени усилия на седлото, обгръщайки талията на Дженифър в желязна хватка, която едва й позволяваше да диша.

— Само пробвай още нещо — прошепна той в ухото й, — само направи още нещо, което да ме ядоса — добави ехидно, — и ще те накарам да съжаляваш за това през остатъка от живота си. Разбра ли? — Той подчерта въпроса си, затягайки още повече стоманената си хватка.

— Да! — изохка Джени и натискът върху диафрагмата й понамаля.

Притаена зад падналото дърво, където Джени й бе казала да се скрие, свита на кълбо и трепереща от страх, Брена наблюдаваше как Стефан Уестморланд язди из сечището, водейки за поводите нейния кон. От позицията си можеше да види само краката на мъжа и двете животни. Трябваше да избяга навътре в гората, помисли си изплашено тя, но тогава имаше голяма вероятност да се изгуби. Пък и Джени й бе наредила да стои тук, каквото и да стане, а Брена се доверяваше напълно на сестра си.

Мъжът се приближи до загасения огън, разрови тлеещите въглени с върха на ботуша си и девойката почувства инстинктивно, че очите му се взират съсредоточено в тъмните храсти, където се бе притаила. Той тръгна към скривалището й, сърцето й заби лудо, задъхваше се. Притиснала ръка до устата си, Брена се мъчеше с всички сили да потисне кашлицата, която веднага щеше да я издаде, докато се взираше с ням ужас в ботушите му на няколко сантиметра от нея.

— Е, хайде! — извика той. — Излезте оттам, милейди. Добре се погонихме, но преследването вече свърши.

Надявайки се, че това е капан и че той всъщност не знае къде се намира тя, девойката се притисна до поваления ствол.

— Добре тогава — въздъхна Стефан. — Предполагам, че сам ще трябва да ви измъкна оттам. Той се наведе ниско и в следващата секунда една голяма ръка се стрелна между клонките, зашари насам-натам и накрая се спря върху бюста на Брена.

Възмущение и ужас обхванаха девойката, а пръстите се разтвориха и пак се сключиха на гърдите й, сякаш мъжът се опитваше да разбере какво всъщност е напипал. После той рязко отдръпна ръката си, очевидно засрамен, след което сграбчи по-малката сестра за ръката и я измъкна от укритието й.