Джудит Макнот - Кралството на мечтите

Брена кимна, но това не беше единствената причина Дженифър да иска да се върне в замъка „Мерик“, и двете добре го знаеха. Повече от всичко тя жадуваше да направи нещо, с което да накара баща си и хората от клана й да се гордеят с нея, и това беше нейната златна възможност. Ако успееше, тя искаше да бъде там, за да види реакцията им.

Стъпките на пазача отекнаха отвън и Джени решително се изправи. Брена също се надигна, но изглеждаше така, сякаш я чакаше сигурна смърт.

— Добро утро — каза приветливо по-голямото момиче, докато сър Годфри ги придружаваше до дърветата. — Чувствам се така, сякаш не съм мигнала цяла нощ.

Сър Годфри, мъж на около трийсет години, й хвърли особен поглед — може би защото тя никога не го бе заговаряла преди — след което й каза:

— Не сте спали много тази нощ — палатката ви светеше до късно.

Влажната трева заглушаваше стъпките им. Прозявайки се широко, Дженифър рече:

— Сестра ми е малко уморена. Ще бъде много мило от ваша страна, ако ни отпуснете една-две минутки повече, за да се освежим край потока…

Той я изгледа със смесица от подозрение и несигурност, след което кимна:

— Петнайсет минути. Не повече. Но трябва да виждам главата на поне една от вас.

Той застана на края на гората, а очите му — Дженифър бе сигурна в това — виждаха само върха на главите им. Досега никой от пазачите им не беше проявявал похотливото желание да ги наблюдава разсъблечени, за което тя бе особено благодарна.

— Дръж се спокойно — нареди на Брена, докато се приближаваха до потока. Щом стигнаха до него, Джени пристъпи до водата, след което застана под ниския клон на едно дърво.

— Водата е много студена, Брена! — извика тя, така че пазачът да може да я чуе, надявайки се той да не изпита желание да се приближи. Докато казваше това, беше застанала точно под дървото и бързо бе свалила наметалото и покривалото си за глава, подканвайки Брена да стори същото. Щом и двете бяха готови, Джени се наведе ниско, вдигайки булото си във въздуха, създавайки илюзията, че то продължава да е на главата й, след което го закачи на клона над нея. Брена направи същото.

Две минути по-късно момичетата бяха натикали наметалата си под храстите и сега ги засипваха с шума, клонки и пръст. Джени извади носната си кърпичка, направи знак на Брена да не издава никакъв шум, след което се запрокрадва надолу по течението на потока в посока, обратна на тази, в която възнамеряваха да поемат. Когато се отдалечи на петнайсетина метра, тя закачи бялата кърпичка на един храст, все едно я бе загубила по време на бягството, после се върна при сестра си.

— Това трябва да ги заблуди и да ни даде повече време — прошепна тя. Двете момичета се огледаха една друга и Брена пооправи шапката на Дженифър, нахлупвайки я по-ниско и прибирайки един непослушен червено-златист кичур.

Усмихвайки се окуражително, по-голямото момиче хвана за ръката плахата си спътничка и я поведе между дърветата, молейки се Годфри да не ги повика, преди да са изтекли петнайсетте минути, които им беше обещал.

Не след дълго те вече се намираха около заграденото място, служещо за конюшня.

— Стой тук и не мърдай! — каза Дженифър на сестра си и се огледа за пазача. Видя го в далечния край на загражденията, легнал на земята — очевидно продължаваше да спи. Тя се обърна към Брена: — Стражът е заспал. Ако се събуди и ме хване, следвай плана ни пеша. Движи се само из горите към онзи хълм там.

Без да изчака отговора на русата девойка, по-голямата дъщеря на лорд Мерик започна да пълзи напред. В края на гората се спря и се огледа. Лагерът още не се беше пробудил към живот.

Пазачът се поразмърда в съня си, докато Джени развързваше два доста буйни коня, след което ги хвана за юздите и ги поведе към дърветата. Щом стигна до мястото, където я чакаше сестра й, предаде поводите на едното животно на нея и двете момичета навлязоха навътре в гората. Нападалата влажна шума заглушаваше тропота на копитата.

Когато стигнаха до едно повалено дърво, девойките го използваха, за да се качат по-лесно на гърбовете на конете. Вече препускаха към хълма, когато зад тях се разнесоха разтревожени викове. Бягството им беше разкрито.

И двете бяха превъзходни ездачки, ето защо липсата на седла и стремена, макар и да предизвикваше известни неудобства (за да се задържат на гладките гърбове, трябваше с всички сили да се притискат с бедра и колене към телата на животните, а те възприемаха това като сигнал за галоп), не им пречеше особено. Тъкмо бяха спрели за малко, за да може Дженифър да се ориентира на фона на слабата слънчева светлина, проникваща през преплетените корони, когато тя внезапно попита: