Джудит Макнот - Уитни моя любов

По пътя към стаичката Алисия беше успяла напълно да възвърне самообладанието си. Нямаше намерение да се оправдава. В крайна сметка беше приютила не друг, а собствената си снаха! Нима можеше да бъде упреквана за това?

— Съдейки по хладното ти държание към мен от снощи, допускам, че си ядосан, задето съм задържала Уитни в дома си — започна направо тя. — Нямам представа какво си направил, за да я накараш да предпочете бягството пред това да остане под един покрив с теб — тя е прекалено лоялна, за да обсъжда подобни неща дори с мен. Но съм сигурна, че каквото и да си направил, то е било много лошо! От тази гледна точка би било нечовешко да й откажа подслон.

Клейтън беше помолил майка си за кратък разговор с едничката цел да й съобщи радостната новина, че дългоочакваният внук е на път да се появи. Беше решил да не повдига въпроса за Уитни. Реакцията на майка му го развесели и изненада.

— Разбирам какво искаш да ми кажеш — отвърна хладно той, с мъка потискайки усмивката си.

— Нима?

— Да.

Херцогинята беше толкова изненадана, че изостави всякакви преструвки.

— О! Много мило от твоя страна. Трябва да призная, че очаквах да влезем в спор.

— И това успях да схвана — кимна Клейтън.

Тя пристъпи напред и топло го прегърна.

— Много съм доволна, че имахме възможност да си поприказваме. Сега трябва да се връщам в трапезарията. Между другото, Лангфорд ще се зарадва, че си тук. На няколко пъти пита за теб. И може би още не си видял Стивън, но той пристигна преди половин час, придружен от четирима младежи. Дошли са да се насладят на хубавото време и на прелестните рози в градината ми.

— Стивън не понася миризма на рози — отбеляза Клейтън. Херцогинята знаеше много добре, че по-малкият й син съвсем не беше дошъл заради розите й, а за да се увери със собствените си очи в резултатите от малкия им заговор.

— Брат ти наистина ме изненада, когато се появи тук, и то с приятели, но в същото време изпитах огромно облекчение, защото Лансбъри и неговата дъщеря, лейди Емили, също дойдоха неочаквано. Ако Стивън не беше тук, горката лейди Емили щеше да скучае. Всичките ми гости са над петдесетте. Между другото, тя е изключително красива.

Посегна да отвори вратата и понечи да излезе, но се спря. Синът й и снаха й я гледаха усмихнати.

— Е, ще вървим ли? — попита херцогинята.

— Мисля, че ще трябва да почакаш, докато разбереш защо всъщност исках да говоря с теб — рече Клейтън.

— Предположих, че ще ми искаш обяснение за това, че не изпратих Уитни обратно при теб — подхвърли тя.

— Май наистина трябваше да го направя — засмя се синът й. — Но все ми се струваше, че е по-важно да ти кажа нещо друго. Ще ставаш баба.

Херцогинята разтвори ръце и се спусна към двамата. Лицето й беше озарено от щастлива усмивка.

— О, мили мои! — възкликна тя и ги хвана за ръцете, допря страни до дланите им и тъй като не намираше достатъчно силни думи, за да изрази възторга си от новината, повтори: — О, мили мои!

Граф Лангфорд беше висок и слаб мъж, прехвърлил осемдесетте. Беше братовчед на бащата на Клейтън. Когато Клейтън и Уитни излязоха под ръка от трапезарията, старецът се изпречи пред тях и каза:

— Клеймор, мога ли да поговоря с теб? — Хвърли извинителен поглед към Уитни и добави: — Разбирам, че вашият съпруг е пристигнал едва снощи, мадам, но ако не възразявате, ще ви го отнема за малко. Въпросът е спешен.

— Разбира се — любезно отвърна тя. — Ще потърся Стивън и компанията му.

Лангфорд се опря на рамото на Клейтън, сякаш търсеше подкрепа.

— Твоята жена е не само много красива, но и невероятно любезна. Вчера прекара няколко часа с мен, търпеливо изслушвайки всички подробности относно проучванията ми в областта на древните философи. И не само това. Дори се престори, че е във възторг както от темата, така и от самия мен! — намигна графът на Клейтън. — Накара ме да се почувствам с двадесет години по-млад.

— Понякога оказва същия ефект и върху мен — пошегува се младият мъж и поведе графа към една от малкото свободни стаи.

— Ако беше с двадесет години по-млад, щеше да си едно недорасло хлапе.

— Точно това имах предвид — добродушно се съгласи Клейтън.

Когато двамата се усамотиха, Клейтън го подкани:

— Казахте, че въпросът не търпи отлагане.

— На моята възраст нищо не търпи отлагане, Клеймор — въздъхна Лангфорд. — Бих искал да си поговорим за брат ти.

Херцогът едва успя да прикрие изненадата си. Старецът продължи: