Джудит Макнот - Уитни моя любов

— Винаги съм смятал, че имаш невероятен нюх за сделки. Последните години го доказаха. Ти увеличи богатството си многократно. Наскоро обаче научих, че си поел финансите на брат си в свои ръце, което ме наведе на мисълта, че и Стивън като мен няма ум за тези работи. Вярно ли е?

Ако графът не беше близък роднина, Клейтън бързо би приключил с въпроса, но сега се задоволи кротко да отвърне:

— Не, не е вярно.

— В клуба се носят слухове, че брат ти е направил редица инвестиции, които на пръв поглед са изглеждали глупави и рисковани, но в крайна сметка са се оказали напълно оправдани. Аз обаче предпочитам да чуя от теб, дали слуховете са верни или не. Е?

— Не смятам да отговоря, докато не чуя причините за това ваше любопитство.

— Трябва да знам със сигурност — упорито повтори графът.

— Тогава попитайте самия Стивън!

Лангфорд поклати глава.

— Не мога, защото не бих могъл да му обясня защо ме интересува това.

— Както изглежда разговорът ни стигна до задънена улица — изрече Клейтън.

— Добре тогава, ще ти кажа, но те моля това да си остане дълбока тайна.

— Не виждам какво би могло да ме накара да коментирам личните дела на брат си с някого, дори с вас, милорд — каза Клейтън и понечи да стане.

— Ако слуховете се окажат верни и Стивън наистина носи глава на раменете си, бих искал да го направя свой наследник.

Клейтън бавно се отпусна на стола си.

— Надявам се, че сега ще ми обясните и мотивите си.

— Ако посоча Стивън за свой наследник, той ще получи много малко земя, която не носи почти никакви доходи. Но притежавам множество престижни титли. Ако умра, без да съм предприел нужните стъпки, земите и титлите ми автоматично ще се прехвърлят на теб. Ти обаче притежаваш достатъчно титли, а моите владения са нищо в сравнение с твоите. Няколко титли в повече не биха имали каквото и да било значение за теб, но нещата при Стивън стоят различно. Вярно, че родът ни е голям и има много млади хора, сред които бих могъл да си избера наследник, но аз искам този човек да е някой, когото познавам много добре и харесвам. Стивън отговаря и на двете условия.

— Много се радвам да чуя това — отбеляза Клейтън с окуражаваща усмивка.

— Подобно на теб и брат ти е човек отговорен, с добре развито чувство за дълг към семейството.

— Така е — вметна херцогът.

— Основното ми притеснение е следното: ще успее ли той да се справи с повереното му наследство сам? Дали е достатъчно разумен по отношение на парите и дали ще се грижи добре за имотите ми?

— Стивън е напълно подходящ за тази работа и дори притежава много повече качества от онези, които изисквате от него — заяви Клейтън.

Графът се усмихна, после си даде вид, че го обзема неудобство, и заби поглед в килима.

— Преди да пожелая да разговарям с теб, мислих дълго и стигнах до извода, че ти не би имал нищо против, задето ще предпочета брат ти пред тебе. Прав ли бях?

— Напълно — засмя се Клейтън.

— Чудесно, тогава въпросът е решен. Ще направя нужните постъпки, за да стане Стивън следващия граф на Лангфорд и барон на Елингууд, както и пети виконт Харгроув.

Старецът посегна към бастуна си и с мъка се изправи. Клейтън се спусна към него, в случай че се наложеше да се притече на помощ.

— Сигурен ли сте, че ще успеете да прехвърлите всичките си титли върху брат ми без никакви затруднения от страна на закона? — попита внезапно той.

— Титлите ми са дарени на семейството ми преди триста години от крал Хенри VII. Благодарение на мъдростта на нашия предшественик, първия херцог на Клеймор, тези три титли могат да се наследяват не по пряка линия, а по избор, направен от притежателя им. Единственото изискване е наследникът да е от херцозите на Клеймор. Какъвто е Стивън Клеймор. Надявам се, че разговорът ни ще бъде запазен в тайна, както се уговорихме в началото.

— Разбира се — отвърна той, макар че изгаряше от желание да обсъди въпроса със Стивън.

— Държа всичко да остане между нас, за да избегна атаките от страна на другите кандидати за наследници — сметна за нужно да обясни графът, но Клейтън не го чу, унесен в мисли за брат си. — Коя е младата дама със Стивън? — смени темата старецът, хвърляйки поглед към градината, в която се разхождаха младежите.

— Не зная. Не съм я виждал преди.

— О, разбира се, че я познаваш! — възрази графът. — Познаваш и баща й. Тя е лейди Емили, дъщерята на Лансбъри. Представиха ми я тази сутрин.

Херцогът на Лансбъри беше тъмен, набит мъж с грозновато лице. Двамата му по-големи сина поразително приличаха на него и на Клейтън му се стори невъзможно такова крехко и очарователно момиче да е дъщеря на същия този човек.