Джудит Макнот - Преди да те срещна

Той нежно я прегърна, но не успя да намери нужните думи, с които да я успокои.

— Наистина си мислех, че съм тя — поне до момента, в който госпожица Ланкастър се появи в дома на графа! — изхлипа Шери.

— Вярвам ви — промълви Дьовил.

— Тя едва ли си е тръгнала. Искаше да се срещне с него и лично да му го каже! А той… той се подготвяше за сватба… Тайна сватба… Нямам къде да отида… Нямам дрехи нито пари…

— Добре поне, че човекът, който умря, не с вашият баща — опита се да я окуражи младият французин. Шери бавно вдигна глава и го погледна.

— Какво казахте?

— Миналата седмица Лангфорд получи писмо, адресирано до Чариз Ланкастър. В него адвокатът на баща й я уведомява за това, че баща й е починал две седмици след отпътуването й от Америка.

Тя дълбоко пое въздух.

— Баща й беше строг, но добър човек. Беше разглезил дъщеря си… Миналата седмица ли? — върна се към думите му тя. — Да не би писмото да е пристигнало същата вечер, когато отидохме на бал в „Алмак“?

— Така разбрах.

От очите й отново потекоха сълзи. Трудно й беше да понесе новата обида.

— Нищо чудно, че Стивън така внезапно промени решението си по отношение на мен! — спомни си как беше докосвала дланта му в операта… Колко ли трудно му е било да изпитва отвращение от жестовете й и в същото време да се преструва, че му се иска да я целуне!

— По-добре да бях умряла! — прошепна съкрушено тя.

— Престанете с тези приказки! — скара й се Ники. — Тази вечер ще останете тук, а утре двамата ще отидем при Лангфорд и ще му обясним всичко.

— Написах му писмо. Не мога и няма да се върна. Вече ви казах. А ако го повикате, наистина ще полудея!

Ники не можеше да я обвинява за чувствата, които изпитваше в момента. Шери дълго плака в прегръдките му.

— Не мога да остана тук — прошепна накрая. Гласът я прозвуча дрезгаво.

— Както сама казахте, няма къде другаде да отидете.

Шеридан се отскубна от ръцете му и се изправи.

— Изобщо не трябваше да идвам при вас. Няма да се изненадам, ако срещу мен вече са повдигнати обвинения.

Мисълта, че Лангфорд би могъл да предприеме подобна стъпка, го изпълни с неописуем гняв.

— Тук сте в безопасност. Поне тази вечер. Сутринта ще обсъдим нещата на спокойствие и ще преценим с какво мога да ви бъда от полза.

— Аз… Ще трябва да си намеря някаква работа… Нямам препоръки… Освен това не мога да остана в Лондон. Аз не…

— Ще говорим за това сутринта. Сега искам да си легнете. Ще наредя да ви донесат вечерята в стаята.

— Никой от неговите познати няма да поиска да ме наеме, а както изглежда… в града няма човек, който да не познава графа на Лангфорд!

— Ще оставим всички приказки за утре — повтори твърдо Ники.

Шери кимна. Нямаше сили да спори. Тръгна след един прислужник, който трябваше да й покаже стаята. Но едва направила няколко крачки, тя се спря и се обърна към Ники.

— Господин Дьовил?

— Позволих ви да ме наричате Ники, мадмоазел! — опита се да я развесели той.

— Гувернантките не се обръщат към по-висшестоящите на малко име — отвърна тя и го погледна умолително. — Няма да им кажете къде съм, нали? Обещайте!

Ники се поколеба. Прецени всички последствия и накрая кимна:

— Давам честната си дума.

Проследи я, докато се скри от погледа му — съсипана и унижена. Прииска му се да унищожи Уестморланд! Все пак поне до този момент Стивън се беше държал коректно, с нежелание призна Ники.

— Ще искате ли нещо друго, милорд, или мога да се оттегля? — попита възрастният прислужник, застанал на прага на спалнята на графа.

— Не — отвърна Стивън и отново погледна към чашата си.

Беше накарал семейството си и свещеника да чакат в продължение на три часа, убеден, че Шеридан Бромлейт ще се върне. Ако беше невинна, ако наистина беше загубила паметта си, тя не само щеше да му даде нужните обяснения, но и да изиска обяснения от него самия. Но Шери, изглежда, нямаше нужда от неговите обяснения и единственото логично заключение, следващо от този факт, беше, че тя от самото начало е знаела истината.

Стивън не можеше повече да си затваря очите пред очевидното. Дори всичкият алкохол на този свят не би стигнал, за да утоли гнева му. Шеридан Бромлейт не беше страдала от амнезия. Явно беше преценила ситуацията и беше намерила отличен начин да уреди живота си, като се преструва на болна, а той самият с предложението си за женитба й беше помогнал да начертае планове, надхвърлящи първоначалните й намерения. Сигурно много се беше смяла над глупостта му, над опитите му да се представя за Бърлтън.