Джудит Макнот - Преди да те срещна

Отдалечи се от прозореца и се отпусна върху леглото, и затвори очи, молейки се да заспи възможно най-бързо, но спомените непрекъснато я измъчваха…

„Госпожице Ланкастър, ще ми окажете ли честта да танцувам с вас?“

„Това е причината, поради която ще се оженим…“

Поне не се беше преструвал, че му харесва да я целува. Целувките му не бяха преструвка. Трябваше да го повярва, иначе не виждаше как щеше да живее отсега нататък. Спомените за слетите им устни бяха единствените, които можеха да и дадат сили да продължи напред. Те не принадлежаха на „Чариз Ланкастър“, а на нея…

Шери заспа и в съня си видя неща, които никога нямаше да и се случат наяве.

Уитни стоеше до креватчето на сина си и с любов се взираше в ангелското личице на спящото дете. Вратата се отвори и съпругът й застана до нея. Отдавна не го беше виждала толкова мрачен.

— Не можах да заспя — прошепна тя, приведе се над сина си и приглади одеялцето. Ноел все повече заприличваше на баща си.

Клейтън я хвана през кръста и я притисна към себе си.

— Благодарил ли съм ти наскоро за чудесния син, който ми роди? — прошепна й той.

— Не и от снощи по същото време — опита се да се усмихне Уитни и внезапно призна: — Чувствам се ужасно.

— Знам — кимна той.

— Никога няма да забравя израза на Стивън, когато часовете минаваха и ставаше все по-очевидно, че тя няма да се върне.

— Нито пък аз.

— Брат ти задържа свещеника до десет вечерта. Чудя се как е могла да му причини подобно нещо? Как?

— Всъщност никой от нас не я познаваше.

— Но Стивън си беше загубил ума по нея! Личеше си от начина, по който я гледаше!

— Забелязах.

— Ако той не се беше намесил, сега ти щеше да си женен за Ванеса, аз — за някой друг и Ноел нямаше да съществува — преглътна мъчително Уитни.

Клейтън поглади разпиляната й по раменете коса, целуна я по слепоочието, а тя продължи:

— Винаги съм искала да му се отблагодаря за това, но единственото, което наистина можех да направя, е да желая той също да си намери жена, която да го направи щастлив.

— Да си лягаме, скъпа. Стивън е възрастен човек, може да се оправи и сам. Ще се справи, ще видиш.

— Ти толкова ли лесно ме забрави, когато двамата с теб бяхме… — започна тя и замълча, спомняйки си нощта, когато по всичко личеше, че двамата няма да се оженят — Когато се бяхме отдалечили твърде много един от друг? — довърши Уитни.

— Не. Но аз те познавах отдавна.

— Не мисля, че времето има някакво значение. Ти кога разбра, че си се влюбил в мен?

— Когато ми призна, че си слагала черен пипер в кутията с енфие на учителя си по музика! — призна с усмивка той.

— Ако добре си спомням, това беше седмица, най-много две след завръщането ми от Франция.

— Нещо такова.

— Клейтън?

— Какво? — прошепна херцогът.

— Не мисля, че Стивън толкова лесно ще се справи с този проблем. Той може да има всяка жена, която си поиска, но истински желае единствено Шеридан Бромлейт. Спомни си за Емили… И колко циничен стана след раздялата си е нея!

— Брат ми трябва само да помръдне с пръст и десетки прекрасни жени ще запърхат около него да го успокояват. И този път той ще им позволи да го направят. Междувременно ще възвърне загубеното си равновесие.

— Ти така ли направи?

— Точно така.

— Типично по мъжки — възкликна с престорена покруса тя и после сериозно добави: — Забеляза ли, че Черити Торнтън се разплака, когато Шеридан Бромлейт не се завърна?

— Да — отвърна предпазливо Клейтън. — Защо питаш?

— Ами… Тя ми каза, че за пръв път от години насам се е чувствала полезна, когато с изпълнявала ролята на придружителка на младата американка, и че сега горчиво съжалява, загдето не е намерила и друг кандидат за ръката на момичето.

— Чух я. Брат ми също я чу. Но ми се струва, че точните й думи бяха следните: госпожица Черити съжаляваше, че не е намерила някой наивен бедняк, когото госпожица Бромлейт да зареже, вместо да стори това на нейния скъпичък Лангфорд!

— Е, почти същото е…

— Да, но само в случай, че поставиш знак за равенство между глупостта и здравия разум. Питам се защо изобщо водим този разговор? — неохотно попита той.

— Защото… аз я… поканих да отседне при нас за известно време. — Клейтън се стъписа от изненада. Уитни добави: — Помислих си, че може да гледа Ноел.

— Май ще е по-разумно да накараме Ноел да се грижи за нея.

— Сърдиш ли се? — нервно се усмихна Уитни.

— Не. Просто съм… силно впечатлен.

— От какво?